Седяха в градината на кварталното ресторантче. Масите и пейките бяха дървени. Стари високи акации хвърляха дебела сянка. Пиеха наливна бира с пържени картофи. Съседните маси бяха празни. От време на време отнякъде долитаха гълъби, разхождаха се по червените покривки на масите и кълвяха нещо.
-Не обичам гълъбите – каза тя. - Чувала съм, че разнасят зарази.
-И аз – отговори той, но не стана ясно дали и той не обича гълъбите, или също е чувал, че разнасят зарази.
Ръженорусата й коса падаше на голите й рамене. Беше очертала светлите си очи с тъмен молив и това не му харесваше. Или моливът беше много черен, или сенките, които си беше направила около очите, бяха твърде плътни, не можеше с точност да определи и се чудеше кое е от двете. Не беше слаба, а леко закръглена. Лятната й рокля имаше две тънки презрамки и едва закриваше сочните й гърди. Винаги, когато бяха заедно, се питаше красива ли е или така му се струва. Някой сигурно не би я харесал. На него му харесваше, защото беше и малко странна. Не можеше да каже какво й е странното, но не приличаше на другите момичета, нямаше нищо общо с тях.
-Тази нощ сънувах интересен сън – започна тя. Говореше разсеяно и зяпаше досадните гълъби, които продължаваха да се разхождат смело по червените покривки.
Това ресторантче му харесваше. Имаше прохладна градина. Когато времето беше хубаво тук не можеше да се намери празна маса. Студената бира се лееше като от извор, а пържените картофи и цацата изчезваха от чиниите за минути, но днес половината маси бяха празни. Беше събота следобед и се предполагаше, че ще е пълно.
И той се разсейваше, но се опита да си даде вид, че слуша какво му казва. Предполагаше, че пак ще му разкаже нещо безинтересно. Когато бяха заедно, или се смееха, или си говореха несъществени неща.
-Сънувах интересен сън – повтори тя.
-И какво? – попита той, за да й покаже, че уж я слуша.
-Сънувах някаква колона.
-Каква колона?
-Дървена. Много приличаше на дървените колони на копривщенските къщи. На тези, които са на каменните стълби пред къщите и подпират чардаците. Сигурно си бил в Копривщица и си ги виждал?
-Виждал съм ги – отговори той вяло. – Много интересен сън, няма що.
-Да, интересен е. Стоях до колоната.
-Така ли? – погледна я той насмешливо.
-Да, но по-странното беше, че до мен стоеше момче.
-Кое момче?
-Не го познавам. Стоеше до мен. По-скоро не стоеше, а ме прегръщаше и ме целуваше.
-Виж ти! Става интересно! – отбеляза той и насмешливата му физиономия изчезна.
-Но по-интересно е, че момчето ми каза, че това било колоната на целувките.
-О, направо забележително! И къде беше тази възрожденска къща?
-Пак не ме слушаш. Не говоря за къща, а за колона на целувките – малко се обиди тя.
-Да, но не каза ли, че колоната прилича на онези дървените, които подпират чардаците на копривщенските къщи?
-Да, казах, само за да можеш по-ясно да си я представиш как изглежда, но нямаше къща, имаше само колона.
-Сега разбирам. Само една дървена колона, сам самичка и до нея ти и едно момче, с което се целувате, а момчето ти казва, че това е колоната на целувките. Страшно интересно! Супер! И какво стана по-нататък? – попита той с нескрита ирония.
-Нищо. Събудих се. Много от сънищата, които сънувам, ги забравям, но този не го забравих. От сутринта ми се върти в главата. Само за него си мисля и вече съм сигурна, че тази колона я има някъде.
-Да бе...
-Да! Сигурна съм, че я има и трябва да я намеря. Искам да я намеря и да я видя. Момчето каза, че този, който те целуне до колоната на целувките, цял живот ще те обича.
-Сигурна ли си?
-Сигурна съм!
-Защо не сънуваш нещо по-нормално, а все такива сънища?
-Какво му е на съня? Аз вярвам в сънищата. Никой досега не ми е казвал, че има колона на целувките и ако не беше този сън, нямаше да знам, че съществува такава колона.
Той замълча и пак погледна гълъбите. Те ту кацаха, ту шумно отлитаха нанякъде. Тя наистина вярваше на сънищата. Нещо сънуваше и после се случваше. Беше сънувала, че на изпита по езикознание ще изкара петица, и наистина на другия ден се яви и изкара петица. Беше сънувала, че сестра й внезапно ще си дойде от Гърция, където работеше, и повече няма да се върне там, и така и стана.
Той я погледна мълчаливо. "Като ми разказа или като си съчини този загубен сън, дали не иска да ми загатне нещо? – помисли си той. – Може би си въобразява, че не я обичам достатъчно. Може би иска да се увери, че я обичам и ще я обичам винаги. Знам ли? Знае ли човек какво си мислят жените и какво си въобразяват? Познаваме се от половин година. От половин година сме заедно. Заедно следваме. Вярно досега не съм й казвал, че я обичам и сигурно се съмнява в чувствата ми, но що за глупости са това: "колоната на целувките", и "този, който те целуне до колоната, цял живот ще те обича". Щуротии, но тя щяла да търси тази колона. Да я търси, да видим дали въобще ще я намери. Наистина нещо й хлопа. Но аз я обичам и май повече, отколкото предполагам. Не бих искал да се разделим за един глупав или измислен сън. По дяволите! Не тя, а аз ще намеря тази колона и ако не съществува, ще я направя. Колко му е, една дървена колона, която може да подпира цяла къща. Една обикновена дървена колона."
Той я погледна. Тя седеше неподвижна, загледана в халбата с бира. Погледът й беше унесен и замечтан. Да, красива е, каза си той. Очите й са млечносини. Гримът около очите й сега не му се стори толкова плътен.
Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.
Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.
Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.
Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.
Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Рени Колева написа:
Преди повече от 11 години
Много романтично! Май имаме нужда от това. Толкова грапав живот! А това е нежно! Браво!