club50plus.bg

Баба Словена се изправя от лехата с мерудия, набраните току-що стръкчета се изсипват от полата й, тя не прави усилие да ги задържи. Работата край няма, а грижите като нажежено стъкло режат натежалата от мисли старческа глава.
Режат мислите на бабата, а тя подгонена от тях, не си намира никъде сгодно място, няма покой.

Слънцето разлива пламнала светлина а баба Словена усеща, че идва пладне. Сега ще дотича Славето от училище. Другите три внучета са в детската градина на селото.
Баба Словена влиза в къщата, голяма, широка, хладна, притихнала. Спомените нахлуват като порой, нареждат се, прескачат един преди друг като безмълвен поток, от който не се чува дума, само образи изскачат, картини се нижат и изчезват.
Бабата присяда отвън и се унася, потъва в буден сън: ... Дигат къщата, започват тримата тя, с дъщерята и сина. Бащата отдавна е покойник, от млада остана вдовица. Бавно расте къщата. Парите все не стигат. После идват снахата, със зетя я покриват. Занареждат всички заедно стаите с покъщина. Ражда се първото внуче – Славяна, после дъщерята я дарява с внуче. После и снаха и дъщерята с по още едно. Къщата се пълни с детски звуци, бодри мъжки гласове и тихи женски стъпки. Общи са игрите на децата, простудите и шарките им. вечер баба Словена събира всички около себе си. Снахата и дъщерята плетат в ъгъла пуловери, бабата търлъци, мъжете разговарят, децата притихват от присъствието на бащите и от умората на деня.
Денят свършва.
Сънищата се размесват в объркано кълбо, спуснало се по нанадолнище. Нито можеш да го спреш, нито да заличиш спомените-картини. Засядат в гърлото, задушават бабата, карат я да извика. Сърцето й бие в спомените, с миналото. Щом се събужда, душата й започва да се мъчи и лута и не си намира място.
В съня е светлината й, тя идва от милите й спомени, спокойно съзерцава онова, което е било, скъпите й деца са там... А пробуждането – идва свяст с бавно световъртене, от което главата й натежава, боли, реже... болестта и смъртта са нажежените обръчи в майчината глава. Измамното омайно е от миналото, от тихото семейно щастие, струи от добрите очи и румените страни на нейните деца, застанали до своите половинки. Пропастта ги разделя, болестта допълзява и отнема нейното момиче, след нея черното поглъща и сина й...
Сега къщата е като онемяла. Гласовете в нея са звуци от миналото, идващи изпод тежка, притискаща, сякаш оловна вода. Замъчи се душата на баба Словена. Да си отива и тя с децата си. тръгва, ха да ги улови с ръка... Не хваща тях, а малки ръчици я докосват – тези на внучетата й. четири малки пиленца я викат да излезе от тъмното, на слънце. Наоколо е лято, но душата на баба им не живее, само гледа, гледа... Вледенява се от мъка. Не подвиква бодро на децата, както преди. Гласът й го няма, онемяла е. децата не лудуват. Не се усмихват, не бъбрят високо и весело.
Домъчнява й за тях. Свечерява се. Едва си разменят дума помежду си. времето минава – ден, нощ, ден – все в болка, тъма. По-рядко среща зет си из къщата, още по-рядко очите му. Снахата мълчи.
Какво ли може да запечати мъката, спомените за сполетялото ги нещастие, обвито в облака на мълчанието днес? Какво ли може да спре да не изтече и малката струя живец от къщата, от сегашното всекидневие!
Люшва се майчината глава. Смалява се баба Словена, заприличва на старо недоизсъхнало клонче. Очите й хлътват съвсем, потъмняват. Пред нея драсва едва доловима искра. Тя поема след искрата, следва я, дано я изведе от тъмното... Загубва я. не я намира отново и очите й потъмняват непрогледно.
Славето влиза в двора.
- Бабо, кой ще ми върже панделката за празника в училището? – пита тя и чака с надежда, поглеждайки към вуйна си. тя се засмива и тихо я вика. Заприказват двете събрали глави, Славето се доверява на вуйна си, която вплита в косите й красива бяла панделка.
Децата тичат навън, напълнили са двора – дошли са и други съседски деца, събират се за училищния празник. Баба Словена ги гледа и те я виждат, но смятат, че не тях гледа – така неподвижен и много далечен е погледът й.
Изведнъж светкавица прерязва съзнанието на бабата. Разтърсва я, опарва я и си отива! Веднага отхвърля това, което освети току що душата й. Тъмното отново го покрива...
Унася се в дрямката: ...Питат я всички. Не ги разбира, после не иска да го приеме: - Не! Това не! – после мисълта потъмнява.
Детските гласчета я връщат към онова странно сънно бодуване. И сънува, и размишлява: "Какво ще кажат хората! Село е това! а дъщеря ми, а синът ми!? – и те там, от далечното я питат същото. Вече ги няма, само ги чува... Стопяват се съвсем, отиват си. Дойдоха да й кажат нещо и си отидоха.
- А децата им?! – извиква баба Словена изпод съня, изправя се. Запристъпва напред, после встрани. Децата учудено я гледат. Изненада ги викът й. Гледат я и очакват нещо да каже. Изглежда друга, стъпва различно, гледа бистро, решително, но студено.
- Ами те?! – сочи някому снахата и зетя си. – Те, в семейство! – отсича с ръка. – Да се вземат! – и отмалява. Сяда на ниското столче и заплаква неудържимо, люлеейки в унес измъчената си старческа глава. Бе намерила изхода, но изчерпала силите си. Мисълта, която тя възприе, започва да отсипва ледовете, сковали душата й.
- Какво ще правят?! – пита към себе си, като си поема все повече и по-дълбоко дъх.
- Ще го направят! Заради себе си, заради децата ще го направят! – поема още въздух, изправя се замаяна бабата.
Децата още са там и я гледат уплашено.
На свечеряване баба Словена вика снахата и зет си. Заговаря им, пита ги, чака отговора, пак пита по отделно – нея, него, и пак чака. Да се появи отговорът им в очите. Нека не го казват. Ще го прочете и разбере.
И го прочита. Засиява и отмалява заедно с тях...
- " –
- Мамо, да прекопаем царевицата, а? – пита я снахата и като не получава отговор, тръгва.
Баба Словена не помръдва, излиза бавно от будния унес.
Значи сън е било и едва сега излиза от кошмара му. Не знае да съжалява или да отдъхне... Отговор на големия въпрос ли й се даде насън? Търсила ли го е? От страдание не е разбрала, че търси отговор и изход. А той й се даде. Значи всичко останало предстои.
Тежестта й стана като малко топче, спряло след много отскачане на дъното на душата й, където нищо не иска да пипа. Там всичкото е само нейно. Цялата й сила се е втекла в него.
Изправя се бабата, обръща поглед – вижда в края на двора снахата и зетят да копаят един и същи ред от царевицата.
Значи всичко от това, което сънува още не е станало. Но тя вече знае отговора и е сигурна, че трябва да го направи и всичко онова предстои да се случи.

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]