club50plus.bg

Неочаквана среща

Снежинките нежно падаха по меката земя. Обгръщаха всичко в приказна белота. Навън бе тихо и спокойно. Някак приканващо към сън. Какво се случваше ли? Коледната магия бе завладяла малкото градче. Кипеше трескава подготовка за предстоящите празници. Хора с усмивки на лица се разхождаха из улиците, забързани с покупките си и задачите, които им оставаха да свършат.

Вървеше и едно момиче. Някак беше различно. Погледът и беше усмихнат, но същевременно замислен. Какво се случваше в душата и можеше само да се гадае. Тя беше единствената, която се радваше на едрите снежинки, обгръщащи всичко във вихъра на бял танц. Бялата пелена стана толкова гъста, че погълна всичко наоколо. Не след дълго момиче изчезна от улицата, сви по една пресечка, забързана към дома си.

По Коледа казват ставали чудеса... Тя се надяваше на нейното малко чудо. Самата мисъл за това чудо я караше да се усмихва. Най-сетне след толкова години щеше да му признае, че го обича. Ах, как сладко изгаряше сърцето и в екстаз само като си помислеше за него. Срамуваше се, но трябваше да го стори. Беше минало толкова много време. А дали наистина имаше смисъл? Може би всичко бе приключило... Не, не и за нея. Тя го обичаше все повече и повече, макар да се бяха виждали за последната година толкова рядко. Нищо. Трябваше да му каже. Ще му каже. Като се видят. Скоро. Броеше часовете до срещата им. Как мечтаеше да мине цялата официална среща и после да останат двамата, да му сподели колко много го обича. Как не го беше забравила през тези години. Дълги години, далеч от дома, далеч от него, от усмивката му, от блясъка в очите му. Липсваше и дори чувството му за хумор. Последните години се бе променил. Почти не си пишеха. Той някак я отбягваше. Или тя така си мислеше. Както и да е. Щеше да му каже, пък каквото ще да става.

И така утре щяха да се видят на прословутата среща. Само няколко часа и всичко щеше да свърши. Тя щеше да се успокои от това дълго криене и пазене на тайната си, макар да мислеше, че е разкрита. Не би могъл да е толкова глупав и да се отдръпне от нея заради това. Все пак щеше да разбере съвсем скоро. Броени часове. Ах, колко сладко щеше да и е после. Сега си мислеше, че утре по това време, двамата щяха да се смеят над наивността и, защо не му бе казала по-рано. Щяха да стоят прегърнати в някое топло кафе, на удобно сепаре, влюбено загледани в снежният следобед, пиещи горещ шоколад със сметана. Само да минеха тези часове и всичко щеше да се нареди.

И така тя заспа усмихната и щастлива в малката си стая. С мечти за успеха си и с предварително готов план за действие, тя се бе запасила дори с фрази, които да му каже. Не искаше да застане пред него и да припадне от вълнение, гледайки усмивката му или бляскавите му очи. Не можеше да рискува. Първо трябваше да му признае, а после... ще го гледа... завинаги.

Сутринта беше обещаващо топла като за Коледна. Тя се приготви и излезе по-рано. Дълго се шля из мокрите и тихи улици на потъналото в сън градче. Беше още рано за срещата им. Тя обаче нямаше търпение. Искаше да го срещне вече.

И така настъпи заветният момент. Краката и все повече омекваха. Усмихваше се по-умело от всякога. В стомаха и се бяха загнездили безброй пеперуди. На моменти не и даваха да си поеме дъх. Така лека се чувстваше. И всичко бе розово. Наоколо около нея хората бяха порозовели от щастието и. Макар и за сега несподелено. Сякаш бе в Рая. Абсолютното спокойствие я завладя, когато го погледна. Хладнокръвно, първоначално го следеше, както хищник следи жертвата си. Проучваше хората, около него. Кой как го гледа, какви интонации използва и т.н. След това, като не установи заплаха, се поуспокои и отпусна. Припомни си миналата Нова година как случайно го срещна на път към баба си и той я прегърна. Това беше най-прекрасният момент за нея. В този момент пеперудите избухнаха. Ненадейно как всичко става в розова мъгла, сладостното и щастие се разля и зарази всички. Е, добре почти всички. Той стоеше и гледаше уплашено. Не, може би искаше да и каже нещо. Да, сигурно искаше да и каже същото, което и тя на него. От радост, сърцето и прехвърчаше. Толкова високо бе сега тя, че виждаше успехът си. Изчака търпеливо остатъка от срещата им. Дойде време да си отиват. Сбогува се с другите. Причака го, за да си поговорят.

- Здравей, как си?:
- Добре, а ти?
- Прекрасно.
- Радвам се за теб.
- Какво ново при теб? Как върви живота във Варна?
- Нищо интересно.
- Защо си такъв? Какво ти има? Държиш се странно. Притеснявам ли те?
- Не.
- Е... Аз трябва да ти кажа нещо... От много време се каня да ти го кажа ама... все не събирах смелост... Та...
- Почакай – внезапно я сряза той.
- Аз също трябва да ти кажа нещо.
- Да...
- Сгоден съм. Ще се женя през есента.
- .......
- Какво искаше да ми кажеш?
- Нищо. Забрави. Не е важно. – И тя го погледна за последно.

Сякаш нещо се пропука в нея. Внезапно розовото стана черно. Красотата погрозня ненадейно. Хората наоколо започнаха да я дразнят. Всичко хубаво в коледния ден и стана омразно и дразнещо. Но какво се случи. Код червено. Грешка. Къде беше до сега? Как така си позволи да падне от високо? Бяха минали години. Тя продължаваше да го обича, както първият път, когато го видя. А той... Той се бе променил. Бе пораснал... А какво се бе случило с нея? Какво щеше да последва?... Нейният принц на бял кон потегляше в друга посока. Погледна го за последно. Знаеше, че няма да го види никога вече. Поколеба се. Целуна го много бързо и изчезна.

Останал объркан и без думи, Той се осъзна след секунди. Тя вече се беше сляла с тълпата...

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]