Вход 
Влез чрез Facebook 
Регистрация 
Той ставаше най-рано от всички в селото и с жена си Милка отваряха малкия си семеен магазин, който носеше необикновеното име „Добро утро". На широк шперплат, закован над вратата на магазина, с големи зелени букви пишеше „Добро утро" и този надпис се виждаше отдалече. Отключваше Драгия вратата на магазина, отваряше я широко, премиташе тротоара и се приготвяше да чака камионите и микробусите, които му докарваха стоката от града.
Пръв пристигаше Дончо с един бял микробус, от който сваляше касите с още топлия, ухаещ на фурна хляб. След него идваше Васко, той пък му доставяше киселото и прясното мляко. И така до обяд се изреждаха още няколко търговци на едро, които го зареждаха с безалкохолни напитки, минерална вода или каси с вино и ракия.
Обичаше си Драгия работата и се грижеше за магазинчето си като за малко дете. Искаше всичко вътре да блести от чистота, рафтовете да са пълни и подредени.
– В един магазин – казваше не без гордост той – трябва да има от пиле мляко. Като влезе човек, свят да му се завие и да се чуди какво по-напред да си купи. Хората имат нужда от всичко: и от хляб, и от сирене, и от някоя сладка паста, а мъжете не могат без ракийка и цигари, пък нищо че повечето си варят домашна ракия.
Работеше Драгия и не подвиваше крак. Отваряше магазина преди зори и късно вечер го затваряше. Ако можеше, щеше да го държи отворен и през нощта. А до Драгия непрекъснато беше Милка, жена му. Тя продаваше, тя посрещаше и изпращаше клиентите и усмивката играеше по руменото ѝ лице, грееше като ласкаво слънце, привличаше и млади, и стари. Хубава беше Милка, с дълги руси коси, със сини като морето очи, със сочни устни като розови цветчета, а снагата ѝ – кръшна и здрава.
Когато преди години закриха мината над Поляново и Драгия остана без работа и започна да се чуди какво да прави, Милка му каза: „Защо не отворим едно магазинче? Винаги има нужда от магазин. Така ти няма да си без работа, а и хората ще са ни благодарни."
Отначало Драгия не се решаваше, никога не се беше занимавал с търговия и не знаеше ще тръгне ли, няма ли да тръгне, ще се справи ли или още на втория месец ще фалира, но Милка настояваше. Оправна жена беше тя, учителка, учеше децата и участваше в селските празненства. Пееше народни песни, гласът ѝ беше звънлив и запееше ли спираше дъха на всички, които я слушаха.
Драгия се престраши и със свито сърце започна да урежда документите за магазина. Ходеше до града, връщаше се и успя. Отвориха магазинчето, кръстиха го „Добро утро" и започнаха да продават. Хората бързо свикнаха с новия магазин и непрестанно „Добро утро" беше пълен. Милка продаваше, а Драгия тичаше насам-натам, уговаряше и докарваше стока, подреждаше рафтовете, а душата му пееше.
„Ей – казваше си понякога той, – откъде да знам, че съм бил роден за търговец. Толкова години се мъчих в мината, дробовете ми изгниха. Да съм знаел, да съм станал магазинер още като млад, живота си щях да живея."
Вървеше търговията и на Драгия и Милка им потръгна. Понатрупаха пари, вдигнаха още един етаж на къщата, купиха си нова лека кола, но изведнъж Драгия посърна. От някъде дойдоха едни момчета, от тези, които се возят с черни мерцедеси и носят слънчеви очила и през зимата. Появиха се ненадейно и сякаш всичко наоколо притъмня. Слънцето като че ли се скри. „Кой ли ги доведе, как ли дойдоха чак тук, кажи-речи в планината? – питаше се разтревожен той. – Кметът ли ги доведе или някой друг?"
Не обичаше Драгия кмета. Някога със Стамат работеха заедно в мината, но Стамат търсеше все леката работа. Беше партиен секретар, после стана председател на профсъюза „Подкрепа", а ето сега и кмет на Поляново. Премина през няколко партии и вече никой не знаеше независим ли е или на коя партия е член.
Та дойдоха тези момчета и точно на площада, срещу „Добро утро" започнаха да строят голям магазин за хранителни стоки. Докараха багери, фадроми и разкопаха хубавата градинка до кметството и читалището.
– Какво ще правите тук, момчета? – попита ги Драгия.
– Супермаркет ще правим, чичо – отговори му един от строителите. – Ще има всичко: от клечки за зъби до хляб, сирене и прахосмукачки.
– Е, добре, добре – промърмори Драгия, но сърцето му се сви като премръзнало врабче.
Целия ден място не можа да си намери. Мислеше и се ядосваше. „Каква е тази управия? Всеки си прави каквото иска. Може на пътя да има бензиностанция, но ако някой реши, ще издигне друга до нея. Може да има магазин, но ако на някой му скимне, веднага ще построи друг до него и няма на кого да се оплачеш, нито пък някой ще те чуе!"
Цяла нощ Драгия не заспа, въртя се в леглото, става, ляга. Милка не издържа и му се скара:
– Стига си ходил напред-назад като караконджол. Лягай, защото утре рано трябва да ставаш. Каквото е – това е! И да искаш – не можеш да го промениш!
Момчетата с черните мерцедеси бързо построиха супермаркета. Сега пари да имаш – лесно се строи. Струпваш на едно място панели и готово. Откриха супермаркета тържествено с водосвет, с речи. Поп Любен направи водосвета, а Стамат – кметът – преряза лентата и лисна водата от менчето. Децата от читалището пяха народни песни и играха хора. Искаха и Милка да изпее една народна песен, но тя им отказа.
Новият супермаркет светеше като летяща чиния. Всичко вътре беше модерно и лъскаво, рафтовете претъпкани със стока – вносна и българска. От пиле – мляко, както казваше Драгия. И най-страшното: цените на хранителните стоки бяха по-ниски от цените в магазина на Драгия.
Хората от Поляново започнаха да се трупат в новия супермаркет и „Добро утро" опустя. Вече никой не се сещаше дори да надникне в него. Седеше Драгия в полутъмното си магазинче и мислеше какво да направи. „Ако върви така – казваше си кахърен той – ще трябва да му ударя катинара и да забравя, че някога съм се занимавал с търговия." Това е конкуренцията, искаш не искаш трябва да се примириш. Намали и той цените. Изравни ги с цените в супермаркета, макар да беше на загуба, но пак никой не влизаше в „Добро утро". Тези, които до вчера пазаруваха от него, сега го подминаваха, сякаш не го виждаха и се редяха на опашка в супермаркета.
Така мина може би месец. Стоката в магазина на Драгия започна да се застоява, а това вече беше лошо. Трябваше да се действа по-решително и по-смело. Намали Драгия още веднъж цените. Направи ги по-ниски от цените в супермаркета и зачака. Сега беше сигурен, че ще върне съселяните си в магазинчето си, но пак не стана. Всички продължаваха да пазаруват отсреща, в супермаркета.
Един ден в „Добро утро" влезе Радой, съсед на Драгия, огледа се, огледа се, пък се обърна и тръгна към вратата.
– Ей, Радой – попита го Драгия – нищо ли не си хареса? Виждаш, че при мен всичко е по-евтино.
– Виждам – каза Радой, – но защо не продаваше по-евтино преди да отворят супермаркета, а чак сега намали цените? Сега и без пари вече да даваш всичко, пак никой няма да влезе в твоя магазин.
Тези думи обляха Драгия като с вряла вода, а преди да построят супермаркета той си мислеше, че хората са му благодарни, че им помага, че ги улеснява, даваше им и на версия.
Не мина много време и Драгия затвори „Добро утро". Сложи един голям катинар на вратата, който започна бързо да ръждясва. И сега, в някоя лятна привечер може да се види Драгия, седнал на дървената пейка пред магазинчето си „Добро утро", сам, приведен като бледа восъчна фигура, загледан към осветения от неонови светлини супермаркет отсреща.
(София, 06. 11. 2010 г.)
Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.
Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.
Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.
Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.
Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Костадинова написа:
Преди повече от 13 години
Ако живеех в това село, щях да остана единствената вярна клиентка на Милка и Драгия!Работили са усърдно, и с мерак, а това за мен е много по-важно от всичко друго.Съжалявам за *манталитета* на селяните, описани в разказа.