club50plus.bg

- Мамоо... – чух изпълнения с тревога стон на дъщеря си. Няколкото метри от
хола до стаята й ми се видяха километри. Тя седеше в леглото си с подпряна на
коленете глава. Лицето й бе обляно в сълзи и се гърчеше от болка и разочарование.

- Какво има, миличко? – попитах, обзета от тревога. Беше минало времето на връхлитащите я вълни на носталгия по родните места и старите приятели. Но като знаех как ги изживяваше, за част от секундата помислих, че пак са се
завърнали.

- Сънувах кошмар, мамо. Ужасен и... толкова жив...
- Разкажи ми, слънчице. Тук съм, миличка!
- Не винаги си била при мен, мамо. Аз... те търсех..., но той ме настигна и... колата ме връхлетя. Той ме уби, мамо!!! А теб те нямаше...

Дъщеря ми се разплака с конвулсивни хълцания. Не знаех какво е сънувала. Можех само да я прегърна и да чакам мълчаливо успокояването й. Тя се сгуши в мен като малко котенце, намерило майка си. Постепенно конвулсиите спряха и изчаквах дъщеря ми да намери силите в себе си, за да сподели кошмара, посетил съня й.

- Вървях по път, мамо. Беше започнало да притъмнява и сенките на дърветата ме предупредиха, че ме дебне опасност. Трябваше да стигна до вас и да ви предупредя. Не чух двигателя на колата. Нямаше и светлини. Не знам колко време ме е преследвал. Обърнах се преди да ме връхлети и само видях ужасно, доволно хилещо се лице. Мамо, той искаше да ме премаже. И... го направи. Мамо, това беше лицето на баща ми..., но разкривено от омраза и жестокост... Познавам този израз..., когато... те биеше, а аз и сестра ми плачехме... Ужас...

- Успокой се, милото ми. Той е далече от нас и не може да ни стори нищо повече. Я ми кажи, кога се е случило това, от съня ти?
- Не знам, мамо. Но не е сега. Било е. Но не много отдавна. Местността ми е позната, като че ли е тук някъде и съм минавала по тези места.
- Да, момичето ми. Ти си посещавала твои минали животи. Този сън е спомен от някой друг, до който не си се пренасяла.
- Но защо този кошмар, мамо?!?
- Той е изкупил тази вина към теб, миличко. Днес ти е дал живот... Днес е твой баща и ти трябва да приемеш това и да го обичаш независимо от това, кoeто е причинил на мен и сестра ти. Искаш ли да го видиш? След два месеца е пролетната ви ваканция. Ако искаш, ще ви заведа при него.
- Не мога, мамо! Аз... го мразя! Никога не съм му имала доверие и не съм била в сигурност при него.
- Да, мило, знам. Но аз не мога да се изправя срещу твоите демони, детето ми.

Всеки човек си има своите демони, които тревожат сънищата или мислите му. Тези демони... имат сложни, преплитащи се маски. Често смесват части от различи лица и чувства. Когато едно по едно разбереш тези чувства, опознаеш и свалиш тези различни маски, демоните се усмиряват и престават да тревожат.

- Мамо... ще имаш ли силата да застанеш с нас пред баща ми... без да повториш опита си да го убиеш?
- Умееш да забиваш бодилчета, дъще на майка си – усмихнах се през сълзи.
- Прости ми, мамо. Но ако ти нямаш силата, аз откъде да я взема?
- Силата идва на всеки от вътре, детето ми. От разбирането и прощаването.
- Ти простила ли си, мамо? Всичко ли си простила?
- Не всичко, детето ми. За някои неща още не съм. Но... първо трябва да говоря със сестра ти. А аз... ще се справя със себе си. До април има два месеца...
- Сестра ми иска да го види, мамо. Тя каза, че му е простила...
- Добре, миличко. Довечера ще вземем общо решение.

Върнах се в хола и седнах на дивана. Замислих се за времето преди няколко години. Времето, в което се борех с тромавата съдебна система. Времето, когато с ръцете си бях в състояние да отнема човешки живот. Живот, който за
мен нямаше цената на изгоряла кибритена клечка. Живот на плевел, който исках да унищожа...

Години, в опити да разбера причини за действия и случки. Години, в търсене на отговори на въпроси – Какво е човешки живот; какво е ценностна система; какво е законова система и защита на детето; Какви са законите отвъд законитe на обществото...

Въпроси, въпроси, въпроси... И отговори, идващи по капка, по щрих... Моите ДЕМОНИ ме разкъсваха на милиони микроскопични частици, които прелитаха пространства и епохи, за да ce завръщат като малки парченца на огромен пъзел.

С цената на много търпение, трябваше да сглобявам от частите картини. Беше дошло времето една сглобена картина да се довърши.

Откъде да взема сили да простя??? Успях само да прошепна в лицето на един от Демоните си:

- Разбирам действията ти тогава и сега. Прощавам на Душата ти... и те оставям на собственото ти Чистилище... Бях сигурна, че намерих силата да се срещнем с него. Трите заедно, имахме опората една в друга...

Не бяхме го виждали от няколко години. Времето не е било добро с него. Не се беше научил да разпознава упътванията на крайъгълните камъни на Съдбата. Вместо това, те го бяха смазвали като... връхлитаща го кола... Не изпитах нужда да го убивам. Не изпитах и съжаление. Тръгнахме си от дома му с ясното усещане, че сме свалили маските на ужасен демон и сме го обезоръжили. Знаехме, че повече няма да смущава сънищата и мислите ни...

* * *