club50plus.bg

В малко селце, точно до брега на реката, където времето забавяше ускорения си ход, а стрелките на часовниците мързеливо крачеха по своя еднообразен път, живееше млад мъж, болен от много тежка болест. Лекарите не знаеха колко време му остава, затова всеки ден той прекарваше така, все едно му е последен.
От любимите му занимания беше риболовът, затова един ден седна сам-самичък край реката, с въдицата в ръце, и замислено зачака някоя рибка да клъвне. Уви, напразно! Въпреки мрачния и дъждовен ден, в който би трябвало уловът да е добър и рибата едва ли не сама да се хвърля в тигана, нямаше никаква надежда това да се случи.

В този мъглив и потискащ следобед младият рибар се почувства много тъжен и изгубен. Осъзна, че животът му е също толкова несполучлив и трагичен, какъвто бе днешният му риболов. Той просто чакаше своята неизбежна смърт, въобразявайки си, че като осмисля всеки свой ден, би могъл да умре с достойнство или усмивка на уста. Но нямаше нищо достойно в смъртта. Тя се приближаваше бавно и неусетно към хората, които все тичаха забързани и задъхани нанякъде, без да осъзнават, че всъщност препускат към своята собствена смърт. Понякога тя идваше неочаквано и оставяше след себе си невъобразима мъка. Дори войникът на бойното поле, сражаващ се в името на свободата и честта, в последните мигове от живота си осъзнаваше колко незначителен и безсилен е пред величието на Смъртта. Защото тя можеше да отнеме човешкия живот за секунди, докато някоя млада майка по света се мъчеше с часове да дари живот на своето дете.
А колко ли още му оставаше на него? Години, месеци, дни, часове или дори секунди? Ах, колко подла бе тази смъртница, облечена в черни одежди! Защо даряваше някои хора с бърза и безболезнена кончина, а него бе решила да го измъчва, да го кара да страда и трепери в очакване на заветния час, когато щеше да си отиде от този свят и болката му да свърши завинаги.
Унесен в тези свои черни мисли, младежът стана, прибра своите риболовни принадлежности и понечи да се тръгне. Но когато се обърна, видя пред себе си някакъв белобрад старец, който му се усмихна приятелски и го попита:
- Не кълве ли, младежо?
Леко смутен, той сви рамене и отвърна:
- Не, старче, днес явно нямам късмет!
- Липсата на късмет при един човек означава точно обратното за друг. Ако не ми вярваш, гледай сега!
При тези думи, възрастният мъж набързо извади своята въдица, приготви такъмите за отрицателно време и с един ловък замах метна кукичката навътре в реката. Бяха изминали само няколко минути, когато първата рибка налапа стръвта и непознатият победоносно я извади на сушата. Това се повтори няколко пъти и само за половин час възрастният рибар напълни своята кофа с пресен улов. През цялото това време младият мъж го наблюдаваше с любопитство и не можеше да скрие своето възхищение и почуда от уменията на стареца.
- Но как така при вас рибата кълве толкова успешно, а при мен – не?
- Както вече ти казах, синко, липсата на късмет при един човек означава точно обратното за друг. Но мога да ти го обясня и по следния начин. Ти си тъжен и много болен млад мъж, твоята негативна енергия отблъсква рибата така, както се отблъскват двата полюса на една батерия. И цял ден да седиш на брега на реката, тъжен и умислен, рибата няма да клъвне, докато не промениш своя начин на мислене.
Младежът гледаше с недоумение този старец, в чиито очи се четеше жажда за живот, каквато отдавна не можеше да открие в своя собствен поглед. Поиска да узнае кой е той.
- Аз мога да съм твоя най-добър приятел или най-лошия ти враг, синко. От теб самия зависи какво ще избереш – отговори му той все така двусмислено и неразбираемо.
Младежът се подсмихна и попита:
- Какво трябва да означава това?
- Нима не е така с всеки човек? Срещаме се с някой непознат, общуваме си, опознаваме се вазимно, след което решаваме дали той ни допада или ни отблъсква, дали искаме да продължим да контактуваме с него или не. Ето - аз съм един ексцентричен старец, на когото ти се възхищаваш заради рибарските ми умения, но в същото това време ти изглеждам странен заради нещата, които говоря. Затова сега ще ти отправя едно предложение, а ти ще решиш дали да го приемеш или не. Ще избереш дали да сме приятели или врагове.

 

Младият мъж примигна няколко пъти срещу стареца, поколеба се, но в крайна сметка любопитството му надделя.
- И така, синко, аз мога да те излекувам от твоята тежка болест. Знам, че е трудно да го повярваш, след като всички лекари са ти казвали, че няма лечение за твоето състояние, но аз пък ти казвам, че си късметлия, защото днес срещна мен. Аз съм един вид чудо на природата, загадка за съвременните доктори и ти гарантирам, че моите ръце са вълшебни. Ще ги поставя върху теб, моята жизнена енергия ще се влее в тялото ти и ще бъдеш излекуван. Ще стане чудо, ако така ти е по-лесно да го възприемеш. Хората наричат необяснимите неща „чудеса", защото не ги разбират или великите учени не са ги документирали теоретично в своите трудове.
Младежът гледаше стареца невярващо и не знаеше как да реагира на това негово предложение. Искаше му се да повярва, че някакъв добър магьосник ще го изцели, а в същото време здравият му разум отказваше да се вслуша в дърдоренето на един луд човек.
- Синко, защо вярваш на всички онези лекари, а не можеш да повярваш на мен? Аз ти казвам, че ще оздравееш. Аз съм надеждата, която си призовавал на помощ всяка нощ на непоносима мъка и страдание. Но, разбира се, както вероятно си се досетил, има една уловка. Магията (нека да я наречем така) винаги си има цена.
- И каква е тя? – попита нетърпеливо младежът.
- Ще ти кажа. Предполагам, че си чувал за закона на Нютон - всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. Този закон важи с пълна сила и за всяко живо същество в природата. С други думи - ти ще имаш късмета да се изцериш от разяждащата те болест, но някой друг, който ти никога не си срещал и не познаваш, който може дори да се намира на самия край на земното кълбо, ще се разболее нелечимо от същото това заболяване и ще умре, когато му дойде времето. Готов ли си да платиш тази цена? Готов ли си да платиш за своя живот с живота на друг човек, макар и да не го познаваш?
Тези думи хвърлиха младежа в дълбоко безпокойство и размишления относно стойността на човешкия живот. На пръв поглед звучеше справедливо – око за око, зъб за зъб, живот за живот. Но дали това му даваше правото съвсем съзнателно да причини същото страдание, каквото самият той бе преживял, на някой друг? Дали тази мисъл би му дала спокойствие – да знае, че заради неговото решение някой ще страда така тежко и неизлечимо, както бе страдал самият той? Това нима не бе чист егоизъм и себелюбие? Беше ли способен на такава жестокост?
От друга страна – нима не дължеше прошка на самия себе си? Нима не заслужаваше да доживее до дълбоки старини? Да се влюби, да има семейство и деца. Нима не бе страдал достатъчно? Все пак той нямаше да причини болка на свой близък или роднина, което за него бе непростим грях. Той нямаше да познава човека, а когато не виждаш чуждата болка и страдание, тя сякаш не съществува за теб. Нима не дължеше на себе си поне един опит? Едва ли би могъл да живее и с мисълта, че не е дал шанс на самия себе си, след като всяка нощ бе плакал горчиво и се бе молил за някакъв чудотворен лек? Да не приеме помощта на стареца, означаваше да пренебрегне всичките си молитви и надежди за спасение.
След дълги и тежки размисли, младежът най-накрая реши какво трябва да стори. Той погледна стареца право в очите и възрастният мъж видя отговора, изписан на бледото му лице. Кимна разбиращо с глава и рече:
- Добре, младежо, ще уважа твоето решение, защото аз съм този, който ти даде правото на избор. Сега си свали ризата, нека гърдите ти останат голи. Ще поставя ръцете си върху тях. За да те излекувам, трябва моята енергия да се влее право в теб, без никави прегради или бариери.
Младежът се подчини и бързо се съблече. Когато старецът постави ръцете си върху неговата студена плът, той потръпна от допира на горещите му пръсти.
- Този, който ще се разболее... Казахте, че няма да го познавам, нали? Обещавате, че не е някой мой близък или приятел?
Старецът кимна енергично с глава и отново му се усмихна приятелски.
- Давам ти честната си дума, че не го познаваш. Това е цената и ти я приемаш. Сега затвори очи.
Той отново се подчини и стисна плътно очи. Сърцето му блъскаше бясно в гърдите. Чувстваше се като малко дете, което се страхува от инжекцията на доктора. Но не усети никаква болка. През тялото му като че ли премина някакво електричество, от което обаче не го заболя. Енергията само го разтресе, все едно се намираше на истински електрически стол, който вместо да те убие, премахва страданието от тялото ти. После старецът махна ръцете си и всичко свърши. Почувства се като новороден – пречистен, изпълнен с надежда, сила и желание за живот. Ръцете на непознатия възрастен мъж наистина бяха вълшебни. Като с магическа пръчица изчезна коварната болест, която го измъчваше и убиваше бавно.
След тази среща, животът му се промени коренно. За лекарите и учените той се превърна в медицинско чудо, а за хората – в сензация. Той не просто бе излекуван, той вдъхна надежда в живота на всички болни по света, че ако човек вярва и се моли достатъчно дълго, един ден желанията му ще бъдат чути.
Той дори нямаше време да мисли за жестоката цена, която бе платил. Не се измъчваше от угризения на съвестта, не размишляваше чий друг живот бе погубил, защото бе прекалено зает да гради наново бъдещето си. Бе се превърнал в знаменитост, в звезда, хората го интервюираха, искаха лични срещи с него, дори написаха книга за живота му. Но в нея не се споменаваше за стареца, който го бе спасил. Той запази в тайна тяхната среща, както и сделката, която бе направил. Защото знаеше, че няма да му повярват и би изглеждал като глупак. А неговото възгордяло се его не би понесло да изглежда като лъжец или безумец в очите на хората.
Един ден, когато най-малко очакваше, той срещна нея. И се влюби. Влюби се толкова силно, че забрави за целия останал свят, забрави за своята слава и богатство, забрави за срещата си със стареца на брега на реката.

 

***
След година той й предложи брак.
- Скъпа моя Ева – така се казваше господарката на сърцето му. – Това бе най-щастливата година от моя живот. Не знаех, че съм способен на подобни дълбоки чувства. Не знаех, че мога да обичам толкова силно и безусловно някой друг, освен себе си, докато не срещнах теб. Ти ме промени към по-добро. Ти ме направи напълно нов човек. Ти, скъпа моя, си най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Ше ми окажеш ли честта да станеш моя жена?
При тези думи той падна на колене пред нея, отвори малката, червена кутийка и отвътре заблестя най-искрящият и скъп диамант, който бе намерил в златарския магазин. Девойката се разплака от изненада и закри очите си с ръце, за да не вижда сълзите й. Младежът се притесни, защото той много добре разпознаваше сълзите на щастие и сълзите, породени от някаква мъка. За негов огромен ужас и недоумение, нейните бяха изпълнени със страдание и болка.
- Но защо плачеш, мила моя? Нима сбърках? Обидих ли те с нещо? Нима не искаш да се омъжиш за мен? Не ме ли обичаш? – простена и хвана дланите й в ръце, за да може да вижда очите й.
- Обичам те с цялото си сърце, любов моя – отвърна му тя. – Ти си всичко за мен!
- Но тогава какъв е проблемът? – продължаваше да не разбира той.
- Ах, как ме боли сърцето, че трябва да изрека тези думи! Но не мога да имам никакви тайни от теб! И не мога да се омъжа за теб. Не би било честно.
- Аз наистина не разбирам! – младият мъж бе напълно сломен от нейния отказ.
- О, скъпи, аз не мога да се омъжа за теб, не защото не искам или защото не те обичам. Това е нещо, което научих съвсем наскоро, но... Трябва да ти го кажа сега, докато не е късно. Откриха ми неизлечима болест. Посетих няколко различни доктора и всички са категорични. Остава ми може би още година живот, най-много! Няма лек за мен! А как да се омъжа за теб и сетне да те направя вдовец? Нима е честно? Съжалявам, че трябваше да го научиш по този начин. Ах, как ми се искаше да можех да сторя нещо, за да променя съдбата си...
Младежът я слушаше вцепенен, изпаднал в шок, напълно неспособен да свърже мислите си в изречение. Думите й бяха истински удар за него. Дори когато бе научил за собствената си болест, не се бе почувствал толкова изгубен и съсипан. Изведнъж си спомни за стареца и тяхната сделка, за онзи знаменит ден на брега на реката. Нима бе съвпадение? Нима точно Ева – неговата любима - трябваше да плати непосилната цена за избора, който бе направил? Що за жестокост? Нали той му обеща, че близките му няма да пострадат. Че това ще се случи само на някого, когото той не познава.
„Глупак! Та ти не я познаваше, преди да се срещнете. Не я познаваше, когато се разболя. Не я познаваше и когато взе решението, че твоят собствен живот е по-ценен от този на някой друг. Това е цената на магията. Това е цената, която човек плаща, когато сключва сделка с дявола."

Ако беше така, той не би могъл да понесе истината. Не би могъл да живее с мисълта, че е отговорен за нейната смърт. Та той изобщо не би могъл да живее без нея!
Съдбата му се подиграваше. Или не! Онзи старец, който го измами. Той му се подиграваше. Беше го подвел, излъга го, че му е приятел. Не бе добрия магьосник, за когото се представяше, а зъл дявол в човешки облик. Сигурно е знаел от самото начало какво ще се случи. Наказа го със съдба, по-тежка дори от самата смърт.
Но той нямаше да остави нещата така. Щеше да потърси стареца и да го принуди за помощ. Магьосникът щеше да постави лечебните си ръце въху гърдите й и да я излекува така, както бе излекувал него. Тя можеше да сключи същата сделка със стареца, както направи той преди точно една година. Щеше да спаси любимата си, дори това да означаваше някой друг да се разболее и да умре. Даде си сметка, че е попаднал в един смъртоносен кръговрат на живота, от който нямаше изход или щастлив край.

 

следва