Не стреляйте по любовника

Normal_sasho_gorov

Чух гласа му по телефона и го видях: Атанас. Това, което ме изненада бе напрежението в гласа му и думите: „Чакам те в кафе-сладкарницата отсреща. Слезни бързо, че ме застреляха!"

Знам, че обича да се шегува с всичко и по всяко време, затова не взех думите му на сериозно, но този път нещо като че ли наистина не бе наред. Дали не са го уволнили от работа, това е, което си помислих, слизайки с асансьора. Атанас работи в културния отдел на столичен вестник. Около четиридесет годишен, на ръст по-скоро дребен отколкото среден, накуцващ по рождение с десния крак, недостатък, който като че ли иска да компенсира с пъргавата си походка, но това още повече подсилва природния недъг. Любимата му шега с някои от стажантките във вестника е, когато описва някого, да каже: „Как не го познавате, бе? Той има очи сини, почти сиви, мустаци червеникави, лице околчесто, изпито..." При което гледа изпитателно реакцията в очите на младото момиче. Добър журналист и още по-добър приятел.

- Какво става, бе застреляния, още ли си жив? – започвам с неговата шега.
- Остави се, аз наистина съм застрелян, не ми ли личи? – казва с познатия от телефона преди малко напрегнат глас.

И ми разказва със сериозен тон случилото му се тази сутрин.

- Към 10 часа бях в ДСК, имах работа нещо, бързо свърших и се замислих накъде да хвана, знаеш, че работното време в редакцията е от 2 часа след обед. Тогава се сетих за Маргарита, секретарката ни, тя живее наблизо на „Дондуков". Звъннах й, тя се зарадва: „Ела да пием кафе, вика". И аз право натам.

Тук му е мястото да кажа коя е Маргарита. Красавица, между 25 и 30 – годишна, всичко у нея е на „шест" – крака, ханш, талия, гърди и походка – на млада пантера. Коса, бухнала като грива на буен кон, лице – по детински нежно, устни – чувствени, глас – сочен и ласкав, събуждаш у мъжете копнежи. Лъчезарна по излъчване и общителна по характер. С една дума – няма в редакцията мъж, равнодушен към нея.

- И така, звъня аз на вратата, а отвътре – никакъв звук. По едно време се чуха стъпки, вратата се отвори и се показа... тя,... по пеньоар. „Извинявай, че те посрещам в този вид, току-що излизам от банята, седни в хола, аз сега ще се пооправя и идвам". А аз се държа така, че все едно за мен се е приготвила. „Ей, много харесвам къпана жена – казвам ухилено – По пеньоар си още по-хубава. Ей, така да ми върви днес – да пия кафе рано сутринта с къпана жена,... по пеньоар!"

В този момент и двамата погледнахме към вратата. Чу се силен трясък,... изпуснах лъжичката, с която разбърквах кафето... Може да си представиш каква тишина и изумление е настъпило, за да проехти този звук... О изпуснатата лъжичка... На вратата стоеше като статуя... мъжа й,... с пистолет в ръка. Уплашишх се: луд ли е, откъде изникна така неочаквано, тук ли се е крил някъде или е бил навън и е влязъл неусетно след мен, това се помислих за секунди.

- А а а тука ли сте? Браво, бе! Аз на работа, а вие тука се къпете, кафе си пиете по пеньоар! – чу се ехидния му глас.
- Кириле, откъде се появи, стресна ни с колегата? – казва изненадано Маргарита и допълва с укор.
- И как така влизаш като бандит, с пистолет в ръка?
- Колегата? – язвително и с разкривено от ярост и злъч лице процежда мъжът. За него ли се изкъпа? Да се извиня ли, че ви попречих, рано съм дошъл...
- Кириле, чакай да ти обясня... – опитваше да го спре Маргарита.
- Какво ще обясняваш, като всичко е ясно. – прекъсва я гневно той.
- Ама, чакай да...
- Млък, обяснения не искам! – и насочва пистолета ту към нея, ту към мен.
- Това ли е любовника, крайно време беше да ми го представиш... Виждам, с голяяям красавец си ме заменила!

Гледам го – снажен мъж, добре сложен, с купидоново лице, както казва Марио Пузо за Сони Корлеоне в известната книга.

- Отворете прозореца и скачайте! – нарежда той.
- Или... предпочитате тук да ви застрелям! Като кучета!
- Господине, чакайте да ви кажа... опитвам се да се включа в нелепата ситуация.
- Млък! Ти ли бе мухльо! Ти ли бе нещастник! Не се ли виждаш какво недоразумение на природата си! Оръфляк! До стената! Отваряйте прозореца и скачайте. До три. Почвам да броя: едно... две...

Тук Маргарита рязко застана пред мене... като Матросов пред амбразурата.

- Не докосвай човека! – гневно и решително извика Маргарита. Случайно е тук, случайно. Искаш истината – добре, имаш я. Изневерявам ти. Изневерявам ти, но не с него. Погледни го! Мога ли да ти изневерявам с този сакат човек? И стар? Ти за каква ме мислиш?!

Тук Кирил остана като гръмнат. Гледаше с отворена уста и невярващи очи. Използвах този момент и без нищо да кажа, бързо напуснах жилището им.
- Сега убеди ли се, че съм наистина застрелян. И от Маргарита, и от мъжа й.

След няколко дни се видяхме отново с Атанас. Без да ме чака да го попитам как е завършила тази история той започна: „Още същият ден в редакцията Маргарита ме извика настрана и като ме държеше нежно за ръце, рече: „Извинявай, Наско, извинявай миличък, страшно се срамувам от това, което се случи днес. И през ум не ми е минавало, че може да се случи тази мелодрама, тази жалка история, за която нямам думи. Прощавай, мило Насенце и за думите, които казах по твой адрес. Ти си истински мъж и ще ме разбереш: трябваше да го спра по някакъв начин, нали видя, не беше на себе си, беше като някакъв полудял бизон".

- Не разбирам само едно – защо трябваше да му признаваш, че му изневеряваш? – попитах я.
- Не съм му признала нищо, блъфирах – по същата причина, трябваше да бъде спрян на всяка цена. Нали видя, това му подейства светкавично като леден душ. Изглежда това лекарство действа на мъжете.

Пак се притисна в мен нежно и още веднъж ми се извини:
- След като ти си отиде го направих на пет стотинки. Как не те е срам – рекох му – изложи и мен, изложи и себе си. Да нахълташ в собствения си дом с пистолет в ръка, ти нормален ли си?! Как не те е срам да се слагаш по градинките като някакъв сбърканяк и да ме следиш. И защо го правиш, да ти кажа ли? Защото съдиш по себе си. И по твойте Гинки, Малинки и Ангелинки, всичко знам, но съм те оставила – дано се наиграеш. Но това ти е последното предупреждение. А с пистолети въобще не си играй, не са за тебе. Истинският мъж извади ли пистолет, стреля с него!

 

Кой е Сашо Горов

Сашо Горов е роден в село Пастух, община Невестино, Кюстендилско. Завършил е Българска филология в СУ Св. „Климент Охридски“. Работил е като редактор във в-к Дупнишка комуна в Дупница и МВнР като дипломат. Бил е на задгранична работа в посолствата ни в Кабул, Афганистан, Скопие, Р Македония и Сараево, Босна и Херцеговина. Живее в Пастух – пролетта, лятото и есента и в Банкя – в останалото време. Има трима най-верни приятели-кучета: Томето – в Пастух и Тета и Пако – в Банкя и в Пастух. Пише къси разкази. Езици: английски, руски, сръбски и босненски Хоби: риболов Девиз: Като се лъжеме, трябва да си вярваме!

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]

 


Създадена на 15.05.2012 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Дочка Борисова написа:

    Преди около 9 години

    Прекрасна и истинска история от света днес!Всеки може да се окаже в такава ситуация!!!!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Костадинка написа:

    Преди около 9 години

    Поведението на дамата в началото не ми харесва...


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Гинка Гарева написа:

    Преди около 9 години

    Браво Санде...За това си роден...да разказваш истории...


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Люба Й.Тодорова написа:

    Преди около 9 години

    Поздравления, Санди! Хубаво си го написал, хареса ми. Ще чакам за още.