club50plus.bg

Малкият ми син като всяко дете на две години и половина се чувстваше много голям. Един ден по някаква странна за мен причина вместо да отпие от млякото си, той грабна чашата я изсипа на пода.

След това самодоволно започна да се смее като гледаше тържествуващо ту мен, ту излятото на пода. Смаяно го наблюдавах, докато той продължаваше предизвикателния си смях, което си беше една сериозна покана да го напердаша. Хлапето сякаш ми казваше: „Набий ме!". И понеже не знаех какво да правя, стоях си права и шашната и го гледах. По едно време малкият изведнъж спря да се кикоти и ме зяпна. И така си стояхме, наблюдавайки се един друг докато на мен най-после ми просветна. Той, малкият ми син, се опита да ми покаже, че вече е достатъчно голям, толкова голям, че не го е страх от мен и отсега нататък може да прави каквото си иска. Обаче аз реших да му покажа, че пет пари не давам за неговото откритие и да му дам да разбере кой командва все още. Донесох му една кърпа и наредих авторитетно:

- Изчисти го!

А Негово Величество Порасналият само това чакаше и дръзко ми заяви:

- Няма.

- Как така няма?

Гласът ми издаваше прикрита несигурност, което изпълни Порасналият с нова увереност и той отново се изрепчи:

- Така.

Стана ми ясно, че любимото ми същество няма да спре да се доказва, и че това може да му стане навик.

Продължихме да се гледаме изпитателно и в тази секунда почувствах, че сме две същества с различен жизнен опит. Едното току що се е усетило като „личност" и е решило твърдо да се утвърди, като промени революционно установените взаимоотношения. Другото пък цял живот се е опитвало да направи същото, но безуспешно.

Прозрението дойде в миг, както идват всички прозрения. Какво толкова искаше Порасналият? Да ми покаже, че е пораснал. Дотук нищо лошо. А какво всъщност не беше в ред? Ами да, начинът, който детето беше избрало за своето начинание. А какъв ли избор имаше? Колко е голям опитът на двегодишните? Какво друго можеше да му дойде на ум освен нарушението на забраната и противопоставянето?

Дотук добре. Но какво всъщност да правя? Нима трябва да го оставя да прави, каквото си иска?

Той искаше да ми демонстрира самостоятелност. Добре ще я има.

Използвах малка педагогическа хитрост:

- Всъщност ти не можеш да чистиш, защото си малък. Сбъркала съм. Мислех, че си голям, затова ти дадох кърпата. Но виждам, че още е рано.

Приказвах си аз все в този дух и забърсвах разсипаното.

От една страна го оставих да победи, но от друга тази победа не го удовлетворяваше, защото не му носеше признанието, че е в групата на големите. Той смутено тъпчеше около мен. В един миг събра кураж и каза:

- Дай на мен.

Отново беше амбициозен и вдъхновен. Отново бяхме един срещу друг и се гледахме изпитателно. Този мой малък и любим човек имаше нужда от разбиране и признание.

- Ами щом толкова искаш! – казах смирено и му подадох кърпата.

Той я грабна и старателно започна да бърше. Беше горд. Нали работи като голям! Похвалих го и му обещах да кажа на татко, какъв пораснал син има!

От този момент започнах да се замислям за начина, по който се формира човешкия характер, а в частност – моя труден опърничав нрав. Припомнях си онези парещи случки от детството, когато не съм била разбирана и съм се чувствала неподкрепяна и неоценявана. Разбирах защо съм се чувствала, а и се чувствах толкова самотна, нещастна и неуверена. Изяснявах си от какво съм се нуждаела, за да бъда щастливо дете. И намирах начин да дам нужното на децата си. Никога не пропусках да „повикам" и малкото непораснало момиченце в мен и да му засвидетелствам моята обич, разбиране и подкрепа. Макар и бавно, моят ръбат характер започна да се заглажда, ставах по-сговорчива и по-добра.

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]