Неочаквана сполука

Разказ от Георги Михалков, Втора Част

052090.0

Normal_g._mixalkov

Началото

Милка не усети как се съмна. Слънцето изплува над баирите като зачервено разплакано лице на дете. Мракът се пръсна,  като че ли някой го прогони като бездомно куче. Пред отворения прозорец на малката кухня се очертаха дърветата в двора и лозата. Новият ден идваше с полъх на хладен вятър и сякаш майчина длан галеше листата на дърветата, цветята, доматите, които червенееха по корените, краставиците... Всичко се събуждаше. Само след час щеше да стане горещо. От небето ще се изсипе жар като лава и листата на дърветата ще клюмнат като огорчени и натъжени. Селските улички ще опустеят и над къщите пак ще надвисне дълбока тишина, сякаш целият свят ще потъне в горест.

            Милка долови шум и говор на хора. Помисли, че така й се чува, както снощи, но излезе навън и видя, че към двора им се приближават няколко мъже. Някои от тях носеха ловни пушки.

            -Добре сте дошли – поздрави ги Милка.

            Чичо Митьо, един от най-старите ловци в селото, застана пред нея и каза:

            -Булка Добривице, тръгваме да търсим Иванчо в гората. Тръгваме по-рано, защото не можем да чакаме. Моли се да го намерим.

            -Бог да закриля него и вас и дано ми го доведете жив и здрав – приплака Милка.

            -Не плачи, каквото е писано – това е. Дано детето си има късмет – продума бай Митьо.

            Излезе и Добри и тръгна с мъжете. Милка остана на улицата и дълго ги гледа, докато не се скриха в далечината.

 

 

            Ловците и мъжете от Ябълково навлязоха в гората. Преди да продължат навътре, чичо Митьо ги спря:

            -Не бързайте. Ще се разтегнем във верига. Ще вървим бавно и ще гледаме под всеки храст и във всеки шубрак. Отваряйте си очите. Можем да намерим обувка или парче от дреха. Дай Боже да е тръгнало към гората, а не към реката. И внимавайте, знаете, че тук се срещат и вълци, и глигани, и чакали. И Бог да ни е на помощ.

            След тези негови думи мъжете са наредиха във верига и тръгнаха бавно, предпазливо. Пазеха да не вдигат шум, за да не подплашат някое животно. Бай Митьо, мъж на около седемдесет години, но все още жилав и пъргав, с гъста таралежова коса и с черни като череши очи вървеше по средата на веригата и зорко оглеждаше всяка педя земя. Вече близо петдесет години беше ловец, но такова нещо не му се беше случвало, да търси в гората изгубено дете, хлапе на три години, което още не може да говори като хората и едва-едва върви, но на този свят всичко става. Беше преследвал глигани, стрелял по лисици,  правил пусия за вълци, но и през ум не му беше минавало, че ще търси в гората изгубено дете. Познаваше тази гора добре, още от ергенските си години. Знаеше къде има долове, къде скали и хралупи. Познаваше я, но беше гора. Може ли човек за един ден да я преброди и да намери в нея дете, ако все пак случайно е тук, но трябваше да води мъжете. Хора сме, повтаряше си, трябва да помогнем на Милка и Добри. Живеем в едно село, познаваме се. Не можем да ги оставим сами в мъката. Не помогнем ли, ще се измъчваме и ние, ще ни гризе червеят, че не сме направили нищо. Как после ще ги гледаме в очите, как ще ги срещаме по улиците или в магазина. И когато погледнем сините очи на Милка, ще виждаме в тях упрек и мъка. Та нали и ние имаме деца и внуци, може и с тях да стане това, което стана с Иванчо.

Вървяха и навлизаха дълбоко в гората, но никъде нито следа, нито знак, че оттук е минало дете. Стигнаха до старото сечище и Павел един от мъжете тихо извика:

-Спрете!

Всички изведнъж спряха, сякаш някой ги закова.

-Елате. Тук е влажно и се вижда детска стъпка.

Струпаха се накуп и се наведоха да я видят по-добре.

-Да – каза бай Митьо. – Детска стъпка. На прав път сме. Има надежда. Орлов поглед имаш, Павле.

Мъжете ободрени се приготвиха да поемат в посоката, към която водеше стъпката.

-Чакайте! – прошепна бай Митьо.

Всички го погледнаха. Беше като че ли малко пребледнял. Черните му като катран очи се взираха към земята.

-Какво има, бай Митьо? – попита Добри, който веднага усети вълнението на стария ловец.

-Погледнете по-добре – каза тихо той. – Какво виждате ей тук?

-Да – едва пророни Павел – вълча следа.

-Така. След детето е вървял вълк, но връщане назад няма. Каквото е – това е! Заредете пушките и много бавно пристъпвайте след мен. Ще правите само това, което аз кажа.

-Ти ни водиш – обадиха се двама-трима приглушено.

Продължиха бавно и предпазливо напред. Безшумно изминаха около сто метра и бай Митьо, който вървеше най-напред се сниши. Всички се притаиха зад него.

-Какво има, бай Митьо?

-Погледнете ей там, към онзи храст. Виждате ли нещо?

-Да.

Храстът беше малко встрани от пътеката, около него нямаше дървета и добре се виждаше, че пред храста е легнал вълк. Няколко слънчеви лъчи се прокрадваха между гъстите корони на дърветата и хвърляха светлина върху сивата му козина. Зад вълка, на метър или два, се забелязваше някаква купчинка. Приличаше на дете, свито на кълбо, но живо ли е или не, не можеше да се разбере. Никой не искаше да си помисли най-страшното.

Няколко секунди мъжете лежаха един до друг и не смееха да мръднат, нито да шушнат. Бяха и изплашени, и вцепенени. Мълчеше и бай Митьо и сигурно обмисляше как да постъпят.

-Добре, че вятърът подухва срещу нас – прошепна той – и вълкът още не може да ни усети, но нямаме много време.

-Какво ще правим? – обади се с пресъхнало гърло Добри.

-Не бързай – продума бай Митьо.

-Не е ли куче? – попита Павел.

-Не е – отговори старият ловец. – Вълчица е. Така като я гледам подозирам, че е усетила, че е малко дете и е вървяла след него да го пази. И това го има в природата. Майчиният им инстинкт им подсказва, че децата са беззащитни. Затова е до него и го пази. Не е гладна. Сега в гората има доста храна.

-Какво ще правим? – попита пак уплашен и разтреперан Добри. 

-Не трябва да я плашим. Когато ни усети, сама ще се отдалечи. Инстинктът й за самосъхранение ще я накара да се махне. Ще се приближа малко към нея, но я дръжте на мушка. Животно е, непредсказуемо е все пак.

Бай Митьо се надигна и с насочена пушка направи крачка към вълчицата. Тя наостри уши и се изправи. Може би усети опасността и бързо се шмугна в гъсталака. Мъжете тръгнаха към храста, където беше детето. Бай Митьо стигна пръв и вдигна Иванчо. Детето отвори очи и го погледна.

-Ето го юнакът – каза бай Митьо. – Колко сладко беше заспал и пет пари не дава, че вълчица го пази. Сигурно е мислил, че е куче.

-Иванчо, сине, - извика Добри и го пое от ръцете на бай Митьо. Как си?

В очите на Добри блеснаха сълзи.

-Как е, добре е – изсмя се бай Митьо. – Сам е пребродил гората. Да знаеш, Добри, че от сина ти ще стане голям ловец. Слушай бай Митьо. Той никога не греши.

Всички вдигнаха пушки и ги изпразниха във въздуха. Гората екна от възторжения залп.

-Да ни е жив здрав юнакът. Той ще ни е кадем, когато ходим на лов.

Мъжете тръгнаха към Ябълково, а Добри, качил Иванчо на раменете си, крачеше най-напред.

 

Георги Михалков

София, 16. 08. 2013 г.


Създадена на 27.08.2013 г.

Коментари

Все още няма коментари