Неочаквана сполука

разказ от Георги Михалков. Част Първа

095650.0

Normal_g._mixalkov

Лошата вест бързо обиколи цяло Ябълково. Понесе се като вихър, който се завъртя на пустия селски площад, а после се засили по стръмните улички, нахлу в дворовете и през отворените прозорци и врати се вмъкна в малките къщички. Някъде от западния край на селото се разнесе женски плач, който се издигна към небето като разтревожена орлица. Жени, боси, незабрадени, хукнаха към къщата на Добри. Събраха се накуп, влязоха в двора и уплашено започнаха да питат една през друга:

            -Милке, как стана? Какво стана? Кога видя, че го няма?

            Милка, жената на Добри, трийсетгодишна, ниска, но здрава с ръце бели като хлябове, с тежка руса плитка и с очи като метличини, беше седнала на двора, направо на земята и плачеше с глас.

            -Няма го, няма го Иванчо – нареждаше младата майка. – Пет пъти обиколих цялото село, от двор на двор, питах, разпитвах, никъде го няма. Обиколих и пасището, ходих на реката – и няма, и няма. Леле, Боже, какво стана, къде потъна това дете и как така изчезна без да усетя, без да разбера.

            Жените около нея също се вайкаха. Едни се опитваха да я успокоят, а други се чудеха къде да го търсят, а е малко, на три години и как така да го няма никъде. Мъжът на Милка, Добри, стоеше мрачен като парализиран. Когато разбра, че Иванчо го няма той се скара на Милка, наруга я, нахока я, наприказва й куп тежки думи, че тя е майка, тя трябва да си пази детето и да не го оставя да скита само из селото. И Добри няколко пъти беше обиколил селото и околността, но никъде не го намери.

            Сега всички: родителите, съседите стояха в двора и се чудеха какво още да направят.

            -Най-добре ще е да се обадим в града на полицията. Без тяхна помощ няма да го намерим – каза бай Коста, бащата на Милка.

            -Тъй, тъй – кимнаха с глави жените.

            -Те ще го намерят, булка, не плачи – опита се да я успокои леля Кина, но вместо да се успокои Милка се разрида още по-силно и по-неутешимо.

 

            След час пристигнаха полицаите от града. Колата спря пред двора и двама униформени излязоха от нея. Единият нисък, набит с гъсти черни мустаци, а другият по-млад – висок и слаб, русоляв със сиви очи и остър поглед.

            Полицаите влязоха в двора, изправиха се пред насъбралите се мъже и жени и попитаха:

            -Какво е станало?

            Жените започнаха една през друга да обясняват, че детето на Добри, тригодишно момченце, се е изгубило и никъде го няма. Търсили са го навсякъде, но целия ден не са го намерили.

            -Чакайте, чакайте, така няма да стане – спря ги ниският набит полицай със страшните мустаци. – Само една да говори и по-бавно.

            Тогава леля Кина излезе напред и започна тя да разказва всичко от начало.

            -Кои са родителите? – попита полицаят.

            -Ето ги – посочи леля Кина – Милка и Добри.

            -Добре – погледна ги полицаят и се обърна към Милка.

            -Имаш ли други деца?

            -Да, още две, но по-големи, Марийка и Петърчо.

            -Те къде са били? Не са ли го видели къде е отишъл?

            -Тук, в двора, но не са го видели кога е излязъл на улицата – отговори Милка през сълзи.

            -А ти къде беше? – попита полицаят и изгледа строго Милка.

            -Бях вътре, в къщата.

            -А мъжът ти къде беше?

            -В обора, при животните.

            -Работите ли някъде? – обърна се полицаят към Добри.

            -Не. Никъде – отговори той. – Бях тракторист, но от две години съм без работа.

            -Как живеете?

            -Ей така. Каквото изкараме от земеделие – това е. От време на време продаваме по някое прасе или агне.

            Полицаят погледна насъбралите се мъже и жени.

            -Някой от вас да е забелязал непознати хора да идват днес в селото?

            Всички се умълчаха сякаш да си спомнят дали не са виждали непознати в селото. След малко бай Първан, пъдарят, се обади:

            -Около пладне имаше една кола на площада с двама мъже в нея, но после не видях кога си е заминала.

            -Каква беше, каква марка?

            -Знам ли, нова, модерна, черна...

            -Номера видя ли го?

            -А хич и не го погледнах. Далече бях, до върбата, а колата беше в другия край на площада.

            Полицаят се замисли.

            -Това не е добре. Близо сте до границата, може да са били чужденци.

            Известно време мълча, гледайки тежко под вежди Добри. После бавно започна.

            -Казваш, че сте безработни, нали така? Нямате работа, имате три деца. Ако си продал детето, мисли му! Лошо ти се пише! Ще разберем.

            Като чу тези думи, Милка пак писна с глас:

            -Как така ще го продадем. Може ли така. Детето да не е прасе. Какво казваш? Ние какви сме!

            -Само ви предупреждавам! – каза полицаят. – Ще започнем да го издирваме, но трябва и вие да ни съдействате.

            -Как? – попита Добри с пресъхнало гърло.

            -Ще се съберете мъжете, познавате добре околността и ще я обиколите цялата. Ще търсите в реката и в гората.

            Веднага няколко мъже излязоха напред.

            -Готови сме – казаха в един глас.

            -Скоро ще мръкне, утре рано ще започнете – нареди полицаят.

 

 

            Вечерта Милка не мигна. Седеше в кухнята до масата и се ослушваше. Беше тихо като в пещера, прозорецът – широко отворен, а на нея все й струваше, че дворната врата се отваря и проскърцва. Долавяше сякаш стъпки и приглушен говор. Като че ли идваше човек и водеше Иванчо. Тя скачаше от стола, поглеждаше през прозореца, а час по час излизаше и навън, но всичко наоколо беше потънало в гъст, непрогледен мрак. По улиците на селото нямаше лампи, отдавна бяха счупени, а и никъде нито един прозорец не светеше. Напразно се взираше в мрака, очите я заболяваха, но никъде нищо не помръдваше, нито сянка, нито клон на дърво, сякаш всичко наоколо се беше вкаменило и в цялото село не беше останал жив човек.

            Къде ли е? Какво е станало с Иванчо, жив ли е, ще оживее ли? – не спираше да се пита тя. Още я болеше от думите на полицая. Как може да ги попита дали не са го продали, може ли човек да си помисли такова нещо. Има ли родители, които да си продадат детето. Припомняше си как преди близо четири години усети, че е бременна, как се зарадва. Може да са бедни, едва да изкарват хляба, но обичат децата си, гледат ги. Не ги оставят нито гладни, нито необлечени, а те децата им са добри и колкото могат им помагат. Петърчо, по-големият, сам пасе овцете, а Марийка й помага в къщната работа.

            Когато се роди Иванчо, Милка си каза, че ще прави, ще струва, но ще настоява той да се изучи. В селото вече нямаше училище, но ще го праща с другите деца в училището в съседното село, в Дъбово, ще му купува учебници, книги и ще го изучи, за да може после и той да отиде в града и да се отърве от мизерията и мъката.

А какво стана. Изгуби се и сигурно никога повече няма да го види. Едно са мечтите, надеждите, а съвсем друго животът. Не се знае какво носи утрешният ден. Какво ни очаква. А утрешният ден идва с грижи и тревоги. Човек не може да се зарадва, не може да си отдъхне. Все нещо го боде и притиска. И все пак има някъде една искрица надежда. Едно ъгълче в сърцето, огряно от лъч, крепи и ни помага да не се предаваме, да не се отчайваме. Някога баба й Гина казваше: “Милке, дъще, имай вяра. След нощта идва денят, след мрака – виделината, след зимата – пролетта.”

            За кой ли път тази нощ Милка пак се изправи пред иконата на Света Богородица за молитва. Беше обикновена, дървена, малко избеляла от годините, с изрисувана Светата майка с младенеца. Иконата й беше останала от баба Гина и всяка вечер преди лягане старата жена се молеше пред нея. Понякога Милка забелязваше сълзи в очите на баба си, но това бяха сълзи не от мъка, а от благодарност, бистри като роса. Старицата благодареше на Божата майка, че й е дала още един божи ден и я молеше нощта да й е спокойна, за да посрещне на крак утрешния ден.

            И Милка сега молеше Божата майка със сълзи в очи да й върне Иванчо жив и здрав. Шептеше в тишината, а думите й сякаш отлитаха някъде високо и се чуваха отчетливо и ясно:

            -Майчице, Света Богородице, доведи ми чедото живо и здраво. Моля те, помогни ми. И ти си майка, ти най-добре знаеш колко е мило чедото и че за детето си всяка майка е готова на всичко.

            И Милка усещаше някаква сила. Сякаш добрите топли очи на Света Богородица от иконата й даваха сили и надежда. Искаше веднага да излезе навън, да тръгне пак да търси Иванчо. Да върви, да пада, да вика, да крещи, да наднича в храсти и шубраци, но да го намери. Ако трябва ще мине границата пеш, ще отиде там, в другата страна, ще ходи от град на град, от село на село и няма да се върне, докато не намери детето си. Цял живот ще обикаля по пътищата, ще остарее, а може да умре някъде по чуждите земи, но ще го намери. Та нали Иванчо трябва да порасне, да учи, да стане голям хубав мъж, да си има и той невеста и дечица.

            Не може едно дете да изчезне ей така изведнъж, сякаш е потънало в земята. Не може чужди хора да го вземат. За какво им е, за пари ли, ще го продадат ли, но тези пари, ще бъдат черни, грешни и нищо добро няма да видят. Майки ли са раждали такива хора, които крадат деца и ги продават? Беше чула, че ги крадат, за да им вземат органите. Казваха, че продават крадените деца на бездетни семейства, на чужденци. Милка не вярваше на тези слухове. Коя майка ще иска да отглежда крадено дете и как ще го гледа ден след ден като знае, че са го откраднали, че е платила за него, а то си има истински майка и баща, които изгарят от мъка за детето си. Как така? Какъв е този свят? Какво стана? Има ли човещина, има ли правда? Какво е това да крадеш дете? Нямаш ли страх? Нямаш ли жал? Но всичко се обърка. Животът стана ад, от който няма спасение. Всички врим и горим в него: и ние, и крадците, и бездетните майки, които искат да имат деца. Врим и горим. Боже, няма кой да спаси душите ни. Грешни сме.

следва

 

Кой е авторът - Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.

Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.

Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.

Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.

Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.


Създадена на 20.08.2013 г.

Коментари

Все още няма коментари