club50plus.bg

Ловната дружинка на селото ни не може да се похвали кой знае с какъв улов. Затова ловците освен да се шегуват, че са изпуснали глиган като слон или пък аха-аха да гръмнат сръндак с рога като клонаци, са доволни и на зайци, яребици и пъдпъдъци.

Докато един ден не се случи нещо,което дълго караше съселяните им да се подбутват като ги срещнат в селото, а и самите ловци винаги при откриване или закриване на ловния сезон, най-напред отварят приказка за това.

И този ден ловците обиколили де що има гора и трънаци, прекосили доста стърнища и накичили коланите с по няколко охранени от благодатното лято пъдпъдъка, седнали в края на ниската дъбова гора да похапнат.

– Добре, че е този лов, еййй . Иначе кой щеше да изяде сланината от прасетата – хилел се Станьовото Диме и нанизвал на дългия шиш от леска резени сланинка, които редувал с червена чушка и златист лук.

Много скоро уханието на препечената сланинка се носело из въздуха, а приседналите в кръг ловци вече били извадили големите резени хляб и ракийката, предусещайки хубавия край на ловния ден, когато от гората изскочил едър мечок и се запътил право към ловците.

Към ловците ли, към сланинката ли – откъде време да разберат, какво е решила мечата глава. И докато проумеят откъде мечка по тези места, грабнали подпрените на дървото пушки и с няколко залпа мечокът се изпънал на поляната.

Още не заглъхнали гърмежите и от гората изскочила цяла тумба цигани и крясъците им разтреперели и листата по дърветата. Ами сега, верно, пет-шест пушки държали в ръцете си, ама циганите вече се били хванали за ножовете, а писъците на циганките цепели въздуха.

Нямало време нито за мислене, нито за действие. Работата опирала до кокала, щото нашите хора гръмнали Мецаната на циганите и едва тогава видели халката на носа ѝ.

– Грешка стана бе, грешка – викал Джарата. – Ще се разберем. Ще плащаме Мецаната. Ако не щете пари, ей този човек – и той посочил Митьо Дребния – има едно теле като бивол. Даваме ви го за Мецаната и се разбираме.

Събрали се циганите, врякали, крякали и се съгласили.
– Що моето теле, бе? – измънкал Митьо Дребния.
– Стига де, ще ти го платим. Кво искаш? Да ни разпорят коремите ли – изшушнал Джарата.

Дали телето на циганите, обаче и до днес Митьо Дребния чака да му го платят .
От време на време все повдига въпроса. А те се хилят.
– Ти за едно теле ли си бе? Кравата ти оттогава, колко пъти се отели. Пък и мечки вече няма . Бриджитката ги събра, а може и сланинка да им дава, – смеят се ловците, но все гледат да седнат на препечена сланинка по-далече от дъбовата гора.

Кислородчето

По неорганична химия ни преподаваше доцент Енчев. Нисичък, закръглен човечец, с обло личице и малки очички, които не подминаваха нито един студент, на когото да не напомнят, че знаят дали е бил или не на поредната му лекция. Наближаваше пенсионна възраст и всички студенти го наричахме дядо Енчо.

За него казваха, че е имал неприятности с народната власт след Девети септември, заради някакво легионерство, но никой от нас не се интересуваше от това, защото той си беше колоритна фигура, пък и лекциите му бяха увлекателни и интересни. Тях той винаги започваше с елемента Кислород, когото наричаше ласкаво – Кислородчето.

- И така – провлачваше началото на лекцията си той. Да видим научихте ли Кислородчето, значи. И да знаете – първо за него ще изпитвам.

- Научихме го – отговаряха десетина от нас, а като поклащаше неодобрително глава, дядо Енчо почваше поредния елемент от Менделеевата таблица.

В курса имахме един зевзек Митето – метър и петдесет, с почваща да олисява теменна част, независимо от още младата му възраст.

- От войнишкото кепе е – оправдаваше се той, щом някой го потупаше по темето. Ама поне ми топлеше и нямам синузит.

Защо се беше записал студент, така и нямахме отговор. Нито му се четеше, нито пък беше редовен на лекции и упражнения. Но пък учудващо изпитите си ги вземаше, макар и с тройки и продължаваше все така да се подхилва на зубрачите.

На изпита по неорганична химия Митето влиза пръв, защото не му се висяло като нас да подпира цял ден стената в коридора.

Изтеглил Митето билета с въпросите и докато другите се потели над падналите им се въпроси, той седнал пред дядо Енчо и се вторачил в малките му очички.

- Хайде, почвай де! Ама нали знаеш – първо с Кислородчето, значи.

- С Кислородчето, разбира се – хитро се усмихнал Митето. И така – провлачил и той гласа си. Най-много кислород, доцент Енчев – важнечел Митето – има в Съветския съюз.

- Каквоо? – почервенял дядо Енчо и скочил като ужилен. Баавничко се изправил и Митето.

- Какво, няма ли, а? Няма ли? – ехидно попитал той.

Явно в този момент дядо Енчо си спомнил за неприятностите с народната власт и червенината от лицето му отстъпила на бледа сивина.

- Е, има, има – смутоловил той, сядайки зад бюрото си. Хайде, давай си книжката. Тройка стига ли ти?

Грабнал Митето книжката с топлата тройка и изхвърчал в коридора.

- Ей, като ви пита дядо Енчо за Кислородчето, да казвате,че най-много кислород има в Съветския съюз.

Да, разбира се. Щото стискаше ли ни да кажем тогава , че в Съветския съюз нещо няма.

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]