Нивите

Normal_dsc00495

1.
Младата жена стоеше приведена в треволяците край чучура. Повече от час, откакто дойде бързешката, оглеждайки се изплашено и вече чувстваше краката си изтръпнали, а гърбът я болеше ужасно. Но изобщо и не помисляше да си тръгне...
"Детито ще дойде, сигурна съм" отново си помисли тя, сякаш, за да убеди самата себе си. Превърташе в ръцете си чифт вълнени калци и пуфкаше притеснено, защото доста време мина, откакто излезе от къщи.
Точно в този момент от уличката срещу чучура се чу глъчка, а след нея се появиха и цяла тумба деца, козички и агънца. Животните се втурнаха към водата в постафите, а децата продължаваха да викат, да се закачат и да се смеят. Бавно приближаваха и те. Всичките бяха одърпани, мръсни и рошави.
- Стефане, Стефане – тихичко подвикна жената и се усмихна като го видя как се стресна и ококори. – Ела, ела, сине – махаше с ръка, но продължаваше да стои приведена.
От групичката се откъсна едно мускурливо момче с големи дупки на панталонките и босо. Но с големи, черни и умни очи, дълги мигли и красив прав нос. Рошав черен перчем се развяваше над челотому. Жената се пресгна и зарови пръстите си в перчема. Чак премаля – толкова дълго беше си мечтала как ще го погали по главицата.
- Свали си панталона сине, да закърпя дупките – затършува в джоба си и извади губерка и конец. – Ето-изплела съм ти калци, да не ходиш бос...
Момчето я гледаше, без да мигне с големите си просълзени очи, изпълнени с обожание. Не се сещаше да протегне ръка, да вземе калците. Тя ги тикна в джоба му и припряно започна да кърпи.
- Гладен ли си? Ето – донесох ти комат хляб – днес го извадих от пещта. – разнесе се аромат на топъл хляб и всички се заозъртаха, дори и козичките. Всички в селото я знаеха – най-добрата майсторка на дъхав, вкусен хляб. То нали и затова я взе и Иван – защото беше фурия в къщи – спретната, чиста, грижовна. И той беше добър, нищо че имаше три деца, за които тя трябваше да се грижи. Но беше работлив и кротък. Когато нейният Димчо се спомина и свекър и я натири обратно при баща и, Иван я взе веднага. Баща и също не я искаше: "Стой си там, където съм те дал. Дадох те за ниви. Сега те трябва да останат на момчето. Ако ти не си там, ще го излъжат и ще му ги вземат кулаците." Тогава свекър и къндиса – "Стефан ще остане тук – при бащинията си и ще работи, да я заслужи. А ти – обратно при баща си – не ми трябваш тук – още едно гърло, още един наследник."
Тогава Иван я прибра, защото и неговите деца нямаше кой да гледа – жена му се спомина от охтика преди няколко години, но той не искаше коя да е. А Евдокия беше и хубава, и работна.
Тя се грижеше за трите чужди деца, а нейното сираче нямаше кой да погледне. Сърцето и се късаше. По цели ноше плачеше, плетеше, шиеше – да сколаса нещо за него. А рано сутрин се измъкваше тихичко из портите и хукваше към чучура, да го изварди на водопой.
- Ето, сине, сега са зашити. Пази ги, не ги късай. Опустели и нивите му. Заради тях двамата с теб сме на туй дередже – ти – сираче в чужда къща, да ги вардиш. А аз, сирота, да оплаквам орисията си.
Без думичка да изрече, момчето се повърна, размаха пръчката и подкара козичките обратно. Другите хлапета тихо тръгнаха подире му.

 

2.
- Бате, какво да правим с тез ниви. Ти трябва да кажеш – нали си учен. Чаках да си дойдеш, че да видим.
Възрастният мъж приседна на стола, който му поднесоха и въздъхна. Косата му беше посребрена, но перчемът все така се вееше на челото му. Погледна сестра си – и тя вече имаше сребърни нишки в косата си. Но беше по-млада от него и по-пъргава – същата като майка им – все нещо шета, все нещо приглася.
Майка им отдавна си беше отишла от този свят. Посегна на себе си – не можа да издържи на голямата си болка. Отгледа сестра му тук – в този дом, домът на дядо Иван, заедно с трите му деца. Тук я роди, но не можа да се пребори да си вземе и него. Той отрасна в чужда къща. И тя все го чакаше на чучура рано сутрин. После – пак така – скришно, го изпроводи на гарата, когато тръгна по света – да учи. Много беше горда, че синът и беше учен. После станаха патакламите, взеха нивите на кулаците като чичо му. И сирашкото му детство остана без смисъл – не можа да опази нивите от баща си, за които го оставиха и без майка.
Сега, след толкова много години, пак ги връщаха на собствениците. И те трябваше да решат – да се откажат от тях или да си извадят документите за собственост.
- Как така какво да правим – ще си ги вземем, разбира се. Нали майка ни затова живя така – заради нивите. Заради тях си и отиде без време.

3.
Ева решително вдигна поглед към двамата си синове.
- Момчета, трябва да обсъдим нещо – гледаше ги с обожание. А те – двама млади мъже, високи и стройни, бяха забили поглед в земята. И двамата бяха студенти и знаеха, че наближава време за плащане на таксите в университета. През всичките години, откакто почина баща им, само финансовия проблем беше този, който предизвикваше тревога в иначе единното им семейство. Бяха свикнали с този постоянен Дамоклев меч над главите им. До скоро обаче майка им, макар и много трудно, успяваше да се справи – винаги на магия, но се справяше. Възхищаваха и се за това и и имаха вяра, че ще се справи с всичко. Но започна да става все по-трудно, откакто станаха студенти. Дори напоследък двамата си говореха, че може би трябва да обмислят варианта – временно да се откажат от ученето. Макар че никак не им се искаше. Но вече бяха мъже и трябваше да помогнат някак. Работеха и докато учат, разбира се, но успяваха да изкарат жълти стотинки, колкото да имат джобни. Специалностите им бяха такива, че не можеха да работят на пълен работен ден, а само на хонорар от вкъщи – нощем и в почивните дни. А бяха мечтани специалности. Въпреки, че майка им ги окуражаваше и подкрепяше на сто процента, вече си даваха сметка, че сама няма да може още дълго да ги издържа – таксите ставаха все по-високи.
Затова сега бяха сигурни, че затова ги е повикала – винаги е била честна с тях. И гледаха тъжно в краката си.
- Момчета, имам нужда от вашето одобрение, защото смятам да предприема нещо по-драстично. До сега успях да запазя за вас жилището, в което живеем и всичко, което би ви послужило в бъдеще. Но цените растат, таксите растат, доходите ми намаляват – криза е. Нищо че работя все още на няколко места. Давам си сметка, че няма да успявам с таксите ви, докато завършите. Повече заеми не мога да тегля...
И двамата вдигнаха примирени погледи към нея. И се изненадаха от ведрата оптимистична усмивка, която озаряваше лицето и. Дали пък пак не беше измагьосничествала нещо и както винаги да реши проблема...
- Доколкото мога да преценя, изцяло сте се посветили на професиите, които избрахте. Освен това не сте типа хора, които биха се захванали да обработват земя. Струва ми се, че сега е моментът да продадем нивите.
И двамата зяпнаха от изненада. Невероятна е! Пак намери решението.
Знаеха, че преди да почине, дядо им Стефан тичаше нагоре-надолу за някакви ниви, някакви документи... Но тогава бяха малки и не помнеха подробности. Зслушаха се в красивия глас на майка си – сякаш им разказваше приказка...
- В миналото много хора са постъпвали така – продавали нивички, че да може да се изучи детето в големия град или в странство. А в нашия род тези ниви са играли важна роля. Две поколения преди нас са жертвали нещо от живота си точно заради тях. Затова за нещо като сирене или кисело мляко не беше редно да ги жертваме. Но каузата за вашето образование е точната, която би предала смисъл на жертвата на доста хора преди нас. Сега и пазарът на земеделски земи се раздвижи и не бихме ги продали за жълти стотинки. Но каквато и да е сумата, тя ни е нужна точно сега и за това за нас е равностойна на милиони. Освен това, мисля, че по този начин и вашият дядо Стефан, и неговата майка – моята баба Евдокия, биха получили достойно възмездие за жертвите си, заради тези ниви... Какво ще кажете...
"Опустели и нивите му. Заради тях двамата с татко ти изпатихме много – той – сираче в чужда къща, да ги варди, а аз, сирота - да оплаквам орисията си." – напевния глас на баба и звучеше в главата на Ева, сякаш още слушаше приказките, които и разказваше някога...

Коя е авторката

Казвам се Венета Григорова. На 58 години, от София. По професия съм лекар. Но по втора магистратура - Здравен мениджмънт, работя като експет по контрола на експертизата на работоспособността. Вдовица съм. Имам двама прекрасни синове - студенти, с които много се гордея. Често се опитвам да помагам като частно лице и на други хора, изпаднали в беда - млади или по-възрастни. Не винаги успявам, но не спирам да опитвам. От години пиша къси разкази, но не съм публикувала до сега, защото това за мен е само задоволяване на една вътрешна необходимост, без претенции за професионализъм в тази област.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]

 


Създадена на 20.11.2012 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Цвета Borisowa написа:

    Преди повече от 8 години

    Страхотно написано. Не се шегувам- особено първата част. Великолепно е!