club50plus.bg

Пред кабинета на д-р Петрушева се беше извила опашака от пациенти – и по-млади, и по-възрастни. Всички безропотно чакаха реда си, защото знаеха, че така или иначе ще бъдат прегледани от докторката – тя си беше такава – внимателна и отзивчива. А и много добър кардиолог – един от най-добрите. Затова всички я търсеха. И щом се налагаше – чакаха. В кабинета си докторката работеше спокойно и уверено – тишината и даваше възможност да се съсредоточи и да даде най-доброто от себе си за болните.

Изведнъж пред вратата настана суматоха, надигнаха се гласове, усети се напрежение и спокойствието си отиде. Мила Петрушева надигна глава от кардиограмата и се ослуша. Това не беше обичайно за нейните пациенти – всички знаеха, че и беше нужна тишина, за да може да работи задълбочено и рядко проявяваха неуважението да вдигат шум пред вратата. Явно се случваше нещо необичайно. Тъкмо реши да излезе и види какво става и вратата се отвори със замах. Влезе възрастен човек, който не изглеждаше добре. Затова Петрушева притвори междинната врата към кабинета с ЕКГ и се обърна към новодошлия.
- Какво става, какъв е този шум – тя огледа внимателно възрастния мъж и посочи към кушетката, защото нещо във вида му не и хареса – лицето му беше пребледняло, стойката – отпусната, челото изпотено.

Той с облекчение приседна на кушетката и въздъхна.
- Извинявай, докторке, че така нахълтах, но наистина нямаше да мога да изчакам опашката – не ми е добре.
Мила Петрушева изобщо не губи време да изяснява защо си е позволил да изпревари другите болни хора. Веднага започна професионално да го разпитва за оплакванията му, докато му помагаше да се съблече за преглед. Бързо организира и сестрата да се включи, защото и беше ясно, че тук има момент на спешност и нямаше време за издребняване.
След около петнадесет минути пациентът беше прегледан, диагностициран и натоварен на носилката, която да го отведе до клиниката на горния етаж – съмнението за коронарен инцидент беше потвърдено и от кардиограмата.
Тъкмо отваряха вратата, за да го изведат от кабинета и възрастният мъж се надигна от носилката и бръкна в джоба си – извади два ореха и ги подаде на сестрата:
- Това е за вас с докторката – да се почерпите за мое здраве.
Сестрата много не обърна внимание, защото бързаха да го приведат в клиниката за интезивно лечение. Мушна орехите в джоба си и последва носилката. А д-р Петрушева спокойно продължи прегледите.

Около месец след този случай, за който всички бяха забравили, пред кардиологичния кабинет цареше обичайната атмосфера – тиха опашка от хора, които безропотно чакаха реда си за преглед от д-р Петрушева.
И ето ти – дежа вю – в съзнанието на спокойната лекарка изведнаж изникна спомена за чувството за неспокойствие и напрежение, след като отвън се чу шум от недоволни гласове: "Изчакайте си реда, всички сме болни, всички чакаме...". Но вратата се отвори и на прага застана не кой да е, а същият възрастен мъж – наперен, с блясък в очите.
- Докторке, аз съм този, дето ви даде орехите – високо, на всеослушание обяви той – идвам на контролен преглед.
Отвън се разнесе ропот – "Сигурно цял чувал орехи и е дал, за да ни прережда всички с такова самочувствие"... А горката Мила Петрушева, колкото и да се напъваше, не можа да си спомни за никакви орехи, но много добре си спомни страха, напрежението и удовлетворението след това – когато разбра, че диагнозата и е била правилна и бързите и професионални действия буквално са спасили живота на човека...

* * *