club50plus.bg

Търся...пак и пак...не ги откривам...отново и отново...Не откривам думите, за да ти кажа...Не знам как да ги изрека, ако изобщо има такива думи...Не мога да ти го опиша, не.... мисля, че няма такива думи...не и за това усещане...Не знам дали би го разбрал...Не искам да ме боли...Не искам да се почувстваш длъжен...Не мога да рискувам да изгубя всичко...Не мога и без да те виждам...Не знам до кога ще е така. Не искам да свършва...дори да не си до мен...защото в началото няма никакво значение дали те обичат...Аз съм точно там...на прага на любовта ми...и искам да обичам...и да обичам...само и само теб!

Знаете ли какво е любов от пръв поглед? Изпитвали ли сте я? Улавяли ли сте момента? Ако сте, едва ли ще помислите и за миг да го изпуснете...То е все едно да откажеш чаша ароматно кафе, когато най много ти се спи....а знаеш, че не трябва да спиш и че имаш нужда точно от това...

Дали ти ме изкуши...Дали ръцете ти...Дали не си внушавах...дали пък не исках да призная пред себе си, че бягам от някого и просто се блъснах в теб...без да го очаквам, без да го искам...Докато гледах назад и анализирах пак и пак...питайки се защо, защо все на мен...Питайки се дали той в действителност знае какво ми причинява..без и за секунда да помисля за друг...просто те срещнах...и ти сякаш ме прегази...Прегази ме усмивката ти, която почти не показваше, но когато го стореше, се чувствах като дете с пълна кошница бонбони....Може би харесах магнетичния ти поглед...очите, които сякаш ме приковаваха на място и в същото време ме изнервяха непоносимо...Не бяха сини...не бяха и зелени...и ти не беше съвършен...Всъщност, точно обратното...беше от хората, които бяха по-скоро прикрити, обрани в действията си, твърде сериозни...и в същото време някак усещаш, че са мили...Зад тази външност прозираше някаква добрина...Зад студения ти поглед и държанието на мъжкар, имаше нещо толкова пленяващо...нещо, което не успявах да опиша...И знаех...просто знаех, че трябва да опитам...че трябва да открия думите...Думите, с които да го опиша...Думите, които да ти кажа...И щях да ги изрека без угризения...без да мисля за това, че мога да бъда отблъсната....Не знаех дали след това нямаше да се развали цялата магия...Не знаех дали нямаше да плача много...Не исках да знам...Исках само да ти кажа....да успея да събера смелостта, която ми трябваше....защото беше трудно...Но, ако не ти кажех...щеше да е като да призная, че обичам водата, а не умея да плувам...Щяха да ми се смеят....Щяха да ме питат защо, когато обичаш нещо, не искаш да се приближиш до него, да го изживееш....Щеше да е безкрайно трудно, но нямаше да е нещо, за което да съжалявам....Знаех, че може да плача....да бъда неразбрана и отхвърлена..., но това беше за предпочитане....Исках това...пред страхливостта ми....Щях да я преодолея...и ти щеше да разбереш...Дали щеше да ти се стори глупаво, не знам...., но аз не исках да се чувствам нелепо, стоейки тук и гледайки снимката ти....

Какво правех така....как щях да позволя на любовта да има своя шанс? Дали трябваше да се лиша от това и да забравя? И как можех да забравя някой, който запомних от пръв поглед?

Кой щеше да ме осъди? Кой щеше да ме убеди, че е неправилно да изпитваш точно това? Само онзи, който никога не го беше правил...Само този, който живееше в сивотата на ежедневието, не знаещ какво е да летиш без причина....Не ми трябваше причина. Не ми трябваше усмивката ти дори, нито мисълта, че ме харесваш, за да бъда друга, за да спра да ставам с нежелание от леглото и да мисля за миналото, което ме убиваше....Трябваше ми само да се сетя за теб...трябваше ми само онова чувство, че стомахът ми се е свил на топка....Помня, че преди да те видя последния път ми стана лошо...Не знаех какво да кажа, как да те погледна в очите...Не, не бях от срамежливите....точно затова си давах сметка, че сега е друго, че сега не е просто симпатия...Усещах с цялото си същество, че е ...онова, от което всички се страхуваха и в същото време всички мечтаеха...

Може би най-лошото на този свят беше да узнаеш, че тръпките, които побиват тялото ти, когато видиш някой, винаги ще останат несподелени....И все пак- дали, ако ги запазехме за себе си и не обърнехме внимание на това чувство, щяхме да забравим? Времето лекува...., но не и онова, което не се е случило, защото ни е хванало страх да го поискаме....А аз те исках....исках те както дете играчка, както цвете дъжд....Исках само да те виждам....сякаш пет минути с теб ми даваха за дни крила....И този полет не ме уморяваше...Колкото повече летях, толкова по-свободна и щастлива се чувствах...

Сега не знаех дали вратата е отворена или не...Но как щях да разбера дали е отключено, ако не направех опит....А и вече беше отключил най-важното в мен- чувството, което ме караше да правя всичко с желание, да се усмихвам без преструвка, да знам, че мога...без да си направил нищо, без да си ми казал почти нищо....Ако знаеше само, че ти си причина за толкова много неща...а дори не подозираше...

А дали аз подозирах, че ще ми се случи? Дали нещата, които се случваха напоследък не ми подсказваха, че не съм на правилното място? И дали имаше правилни и грешни места? Не ги ли правехме ние такива с мислите, думите и постъпките си? Дали не грешах? Дали пък това не беше изпитание? Дали Господ не искаше да види дали ще се изкуша? И защо сега? Толкова време мина, а не ми се случи...и сега...сега, когато знаех, че никога вече няма да изпитам точно това.....какво се случи? Как успях да падна в този капан? Защото, ако не беше капан, трябваше да е истинска любов...

Бягах от сенките на миналото, за да срещна отражението си в огледалото, такова, каквото отдавна го исках- чисто и ново...не исках да помня нищо от случилото се, не исках никой да ме свързва с него...Сълзите ми се превърнаха в прашинки...и колкото и да се опитвах да изтрия праха от спомените, знаех, че той винаги ще е там...И така беше по-добре....Може спомените да не бяха чисти и неопетнени, но трябваше да направя така, че утрешния ден да е наистина нов....и в него да проблясва единствено любовта ми...една нова любов, която исках повече от всичко...И знаех, че не трябва да се отказвам точно сега. Пътувах твърде много, за да се разбера ...и сега не можех да се откажа...за нищо на света. А и нямаше къде да се скрия, защото любовта сама ме откри.

И сега бях наясно само с едно- че истината убива моментално, а очакването всеки ден. Не, нямаше да чакам...исках да те обичам...точно теб! Или поне да ти благодаря, че успя да събудиш това у мен....

 ....Не, все още не намирам думите...няма толкова красиви слова....