Тази зима беше мека. Слънцето все по-често се застояваше и огряваше малкия двор на леля Цена, която всяка сутрин бавно слизаше по няколкото циментови стъпала на дома си и лека-полека, подпирайки се на бастунчето, сядаше на дървената пейка под лозата. Седеше неподвижно, облечена в поизтърканото си черно палто, забрадена с дебелия вълнен шал и дълго гледаше няколкото овощни дръвчета в двора, черната леха, където беше насадила малко цветя и тъжно, по-скоро примирено си мислеше: “Ех, дали ще доживея да видя и тази пролет? Ще имам ли късмет да видя как ще цъфнат дърветата, как ще поникнат лалетата и как лястовичките ще долетят пак при мен?” Под изгнилата вече стреха на къщата имаше две лястовичи гнезда и всяка пролет долитаха лястовички.
Леля Цена наближаваше осемдесетте и не беше никак здрава. Краката я боляха, едва-едва ходеше и не виждаше добре, но още се радваше на слънцето, на дръвчетата, на цветята, на лястовичките. Знаеше, че не й остава много да живее и искаше да посрещне последната си гостенка, смъртта, спокойно, без страх, но дълбоко в себе си се плашеше. Живееше сама и не знаеше какво ще стане, когато настъпи сетният й миг. Напоследък мислите й все около това се въртяха. Навремето беше жизнена, енергична, а сега едва-едва креташе, бързо се уморяваше и все гледаше да поседне, да си почине. Цял живот беше продавала хляб в кварталната хлебарница. Съседите я познаваха, уважаваха, но всичко се промени. Малката хлебарница отдавна изчезна. Събориха постройката и на нейно място построиха голям магазин за хранителни стоки. Много от хората, които живееха наоколо, също изчезнаха. На мястото на къщите им издигнаха нови модерни кооперации на четири-пет етажа, в които сега живееха непознати хора, повечето млади.
Навремето, когато леля Цена дойде да живее в този град и в този квартал, имаше само малки къщи с китни дворчета, потънали в зеленина и в цветя. Доведе я мъжът й, Митко, офицер, който тогава служеше в родния й град, на брега на морето. Отначало леля Цена тъгуваше, никого не познаваше тук, нямаше ни роднини, ни близки, но постепенно свикна. Хората, съседите я обикнаха, започна работа в хлебарницата и годините неусетно се изтърколиха една след друга.
Дълбоко в сърцето й обаче остана една мъка, която и до ден-днешен кървеше като отворена рана. Нямаха деца. Какво ли не направи: по доктори ходи, по баячки и гледачки, лекарства и билки пи, но нищо не помогна. Не можа да роди и останаха с Митко сами. Митко не се съгласи да си осиновят дете и така мина животът им. Преди пет години Митко внезапно почина и леля Цена се видя съвсем сама в тази голяма къща и в този далечен град. “Ще умра – казваше си тя – и никой няма да разбере, че съм издъхнала. Може да ме намерят след седмица или две.” Тази мисъл я плашеше най-много. Не искаше така да завърши животът й и напоследък все се питаше дали да не даде едната стая под наем, за да има някой при нея. Да вземе наемател все повече и повече се загнездваше в съзнанието й и тя се улавяше, че вечер и сутрин все за това си мисли. Страхуваше се, че в дома й ще влезе непознат човек и нямаше да знае кой е, какъв е, от къде идва и с какви помисли е, но вече не можеше да живее сама и реши, че е по-добре да вземе у дома някого. “Има и добри хора – казваше си. – Не всички са лоши и не всички мислят лошото на човек.”
Отиде леля Цена до редакцията на местния вестник и подаде обява, че възрастна жена дава стая под наем на момичета.
Излезе обявата във вестника, но никой не дойде. Чака тя седмица, две да се обади някой, но напразно. “Ех, било писано да си умра сам-сама. Такава е била моята съдба – повтаряше си тя.”
Но една сутрин на вратата се почука. Отвори и видя младо момиче.
-Какво обичате? – попита леля Цена.
-Прочетох обявата и идвам да видя стаята, която давате под наем.
-Заповядайте – зарадва се старата жена.
Момичето влезе и леля Цена я заведе в стаята, голяма, светла с южно изложение, чиста, скромно обзаведена, с легло, гардероб, маса и стара бюро. Прозорецът гледаше към градината с овощните дръвчета и цветята.
-Това е – каза леля Цена, малко притеснена дали момичето ще я хареса.
-Хубава е – кимна момичето като я огледа. – Какъв е наемът?
-Не искам много, давам я, защото съм сама и да има някой при мен.
-И аз съм сама – промълви момичето.
Беше високо, стройно на около двайсет години с миловидно, почти детско лице, с дълги руси коси и светли очи, сини или светлозелени, леля Цена не можеше да определи.
-Как се казваш, девойче? – попита.
-Светла – отговори момичето.
-Виж ти, светла си като името си, сякаш с него си се родила.
-Всички казват така – усмихна се то.
-От къде си?
-От Царево.
-И аз съм от морено, но живея тук вече шейсет години. Какво правиш в нашия град, работиш ли, учиш ли?
-Уча, студентка съм.
-Какво следваш?
-Право.
-Трудна специалност, браво – похвали я леля Цена.
-А Вие как се казвате? – попита Светла.
-Аз съм леля Цена. Така ме знаят. Баба съм вече, но ми харесва да ми казват още леля.
-Добре, лельо Цено, ще дойда утре да си донеса някои вещи.
-Ще те чакам, Светле.
Светла си тръгна, а леля Цена сякаш слънчев лъч я стопли. Зарадва се, че ще има наемателка, че няма да е сама. Ще има кой да я наглежда и ще е по-спокойна. Светла ще е до нея, а Светла й се видя добро, възпитано момиче. “Студентка е, следва, сигурно е от добро семейство, дошла е толкова далече и е сам-сама като мен в този голям град – мислеше си. – А утре, когато дойде и си донесе багажа, ще я попитам за родителите й.”
На другия ден от рано сутринта леля Цена зачака Светла. Беше решила да я посрещне като близък човек, свари кафе и приготви кутийката с локум. Обичаше да си купува локум и винаги имаше у дома.
Светла дойде към десет часа. Не носеше голям багаж, само една пътна чанта, не много пълна, но старата жена си каза, че Светла после ще си донесе и другите вещи.
-Лельо Цено здравей, вече съм тук. Ще си оставя чантата и по-късно пак ще дойда.
-Добре, добре момичето ми. Никъде не излизам, едва вървя и ще те чакам.
-Донесох бонбони да се почерпим – каза Светла. – Много съм ти благодарна, че ми даваш стаята и то за такъв нисък наем, нали знаеш ние, студентите, нямаме много пари. В другата квартира ми вдигнаха наема и затова реших да си потърся нова и се радвам, че попаднах на теб.
-Добре Светле, а сега и аз ще те почерпя, сварила съм кафе, вземи си и от локума.
-А ти, лельо Цено, си вземи от бонбоните – каза Светла и отвори кутия с бонбони.
-Не трябва да ям много сладко, но не мога да ти откажа – каза леля Цена и си взе бонбон.
Седнаха на масата в кухнята, за да си изпият кафето. След десетина минути леля Цена усети, че очите й се затварят, че се замайва и си помисли, че е вдигнала кръвното. “Добре, че не съм сама – каза си тя – Светлето е при мен.”
Леля Цена се олюля и главата й клюмна на масата.
Когато след час или два се събуди не можа да разбере къде се намира. Цялата й къща беше обърната наопаки. Чекмеджетата и шкафовете – отворени. По пода се търкаляха документи, книжа, рецепти, бельо, чаршафи и калъфки за възглавници. Светла беше преровила всичко и беше намерила хилядата лева, които леля Цена държеше в гардероба под чаршафите и хавлиените кърпи. Тези пари бяха заделени за погребението й, но само въздъхна и пророни: “Ех, Светле, Светле…”
Кой е авторът - Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.
Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.
Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.
Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.
Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.
Все още няма коментари