Откакто ги помня, моите съселяни си лафят с идиоми. Просто нямат време за дълги приказки. Ако попиташ някого как е, ще промърмори, че е „орта будала" и те подминава. Те са и най-уникалните зевзеци, които съм срещала в живота си. Контактите им се състоят повече в това да си погаждат различни номера и после години наред да ги разказват и да се подхилкват, особено когато кръвта им закипи от скоросмъртницата, дето я варят от джанки и джибри или от прекипялото и нямащо време да остарее вино.
На една Коледа, когато прасето отдавна беше разфасовано и тиганите с пържени мръвки се омитаха светкавично, киселото зеле с осмянката къркореше на печката, а бузите на колачите отдавна бяха станали по-червени и от пролятата свинска кръв, всички с ухилени лица слушаха разказа на Кольо. Разказ за едно негово необичайно премеждие, погодено точно в техен стил.През един летен ден, когато жътвата била в разгара си, Кольо отишъл да наобиколи комбайнерите, които му липсвали вечер на студена биричка в кръчмата. Оставил стария си очукан велосипед настрани, приседнал на обяд до тях и погледът му потънал в безбрежната житна нива. Поговорили за реколтата, за това, че житото тази година е едро като дренки, след което мъжете тръгнали към комбайните, а той яхнал велосипеда и запрашил към селото.
Въртял Кольо педалите на стария велосипед, но имал чувството, че не е сам. Обърнал глава и какво да види – след велосипеда в облак прах се носел, вдигнал високо главата си, огромен смок. Дебел като ръката му, а опашката му се губела назад в прахоляка. Натиснал още по- силно Кольо педалите, горещината на юлското слънце се сипела безмилостно отгоре му, потта се леела от цялото му тяло, но щом обърнел глава назад, смокът продължавал да го гони.
– Мамка му и смок – изпсувал на глас Кольо и прецапал набързо полупресъхналата селска река. Но и смокът минал през нея. Завил с колелото през трънаците край пътя, и смокът се промушил през тях. Разбрал Кольо, че няма отърваване и като видял край пътя захвърлена дебела талпа, скочил от колелото, грабнал я и с все сила я стоварил върху огромния смок.– Така го фраснах, че ръцете ми станаха на самуни – хили се до уши той.
А после бавно приближил разполовения смок и картинката му се изяснила. Вързан за главата с корда, другият край на която пък била здраво вързана за колелото му, смокът е щял да го „гони" чак до дома му.– За резил станах в селото с този смок, ей. Но това си беше работа само на комбайнерите. Те ми скроиха този номер. Ама наздраве и да са живи и здрави и те, и ние.
– Ама признай си Коле, голямо шубе е било – кикотят се колачите.
– А бе и вас да ви подгони такова чудо и вие ще оплескате пейзажа – отговаря Кольо, а в ръката му каната с червено вино искри, сякаш и то се смее на необикновената му преживелица.
– Кво бе, да не те е гонил Кольовия смок?"
Приказка за приятелството
Времето обещаваше да бъде слънчево, топло и тихо. Водата в езерото се събуди от ранния шепот на вятъра и от нежното му докосване, с което той постави едно брезово листо върху огледалото му. Листото се огледа и започна да оправя сутрешния си тоалет, тъй като по природа то си беше нетърпеливо и никак не му се стоеше на клончето. Водата му се усмихна и поизчисти с мокра ръка насъбралия се прах върху зелената му гладка кожица.Така в игра с немирното брезово листо, водата не видя колко бързо слънцето се беше издигнало и лъчите му вече падаха косо върху гладката му повърхност. Ставаше все по-топло и брезовото листенце се беше свряло на сянка до брега под една надвиснала цветовете си синя камбанка и се готвеше за следобедния си сън.
Водата в езерото имаше една голяма мечта. Не че ѝ беше зле в езерото, но при нея всеки ден долитаха много птици, които след като утоляха жаждата си, пърхаха с крилца в плитчините, за да охладят загретите си от слънцето телца и после шумно излитаха нагоре и се изгубваха от погледа ѝ из небесните висини.
– Да можех и аз да полетя като тях – често въздишаше водата. Трябва да е много приятно да се рееш из небесната шир. А може и да си намеря нови приятели – често си мечтаеше тя на глас.
– И защо ти са нови приятели? – я попита един ден езерната жабка.
– Защото приятелството е най-хубавото нещо – отговори ѝ водата. Това е всъщност другото твое АЗ. Толкова подобно на теб същество, но и толкова различно, което ти помага да видиш света и по друг начин, а после двамата да откривате толкова нови неща в живота.
– Може и така да е, но аз предпочитам да си подскачам сама – заключи жабката.
– Хей, искаш ли да станем приятели? – извика някой и загъделичка топло и нежно водата.
– О, Слънце, искам разбира се, но не зная как – отговори водата.
– Много е лесно. Достатъчно е да ми вярваш, че няма да ти навредя, а аз ще ти помогна да изпълниш мечтата си да полетиш като птиците.
– Да полетя като птиците ли? Но аз нямам криле – натъжи се водата.
– Всеки може да има това, за което мечтае. Стига да повярва в мечтата си. Хайде, хвани се за някой от лъчите ми и аз ще ти покажа цялата красота на небесната шир.
Тогава се случи нещо, което водата даже не беше и сънувала. Топлите слънчеви лъчи я замилваха толкова нежно, че тя почувства цялата му обич и топлина. Прииска и се да танцува и тя се хвана за лъчите му и се заиздига нагоре и нагоре. Усещаше се такава, каквато никога не е била – бяла, нежна и ефирна.
Не смееше да отвори очи, но когато направи това, видя, че наистина е бяла и лека, като мъглата сутрин, която се стеле над езерото. Тя се беше издигнала толкова нависоко, че езерото ѝ приличаше на малка синя точица. Беше красиво, невиждано, най-невероятното преживяване, което беше имала в живота си.
Приятелството със Слънцето ѝ беше дало възможности и усещания, които я правеха не само щастлива, но ѝ даваха криле като на птиците, на които тя летеше и поглъщаше цялата красота на небето и земята.
Толкова много щастие водата не можеше да побере в себе си. Нежното и сърце не издържа и тя заплака. В началото сълзите и се ронеха едвам едвам.
– Май, че ще вали – каза жабката от езерото и погледна надвеселия се пухкав бял облак.
– Ами да! Водата се завръща в езерото. Но всеки се завръща в дома си един ден – добави дълбокомислено водното паяче.
Езерото протегна ръце и водните струи се стичаха и пълнеха коритото му с укротената и щастлива вода, променена от едно приятелство, което ѝ беше дало цялото щастие и обич, на което беше способно.
Казвам се Деница Пеева. Живея в Пловдив. Годините ми са над 50 и съм в заслужен отдих...Пиша стихове и проза (разкази). Поезия за големи: „Тунел под времето“ и „Люлка от забрава“, а за малките: „Пакостници“, „Детенце цветенце“ и „Няма лоши деца“. Подготвям сборник с разкази за деца „Приключенията на Тъмното“, откъдето са и Приказка за тъгата, Приказка за приятелството и Приказка за самотата и друг сборник за възрастни „Ръждата на живота“. И всичко това поради нямане какво да се прави и за притъпяване на чувството за безполезност...
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Надежда Мерджанова написа:
Преди повече от 13 години
Много ми харесаха и двата разказа Деница,върнаха ме в детството с простотата си и позитивизма си.Желая ви здраве и продължавайте да пишете!