Проклятието

Normal_g._mixalkov

Често сънувам един сън. Повтаря се периодично. Влак, който се появява в съня ми. Аз съм в този влак, но за къде пътувам – не знам. А и няма кого да попитам, защото съм сама във влака. В целия влак няма никой. Само аз. Седя в едно купе и гледам през прозореца. Не съм уплашена. Напротив, спокойна съм.

Влакът преминава през поля и гори, пресича реки, завива покрай езера. Понякога ми се струва, че лети. Толкова бързо се движи. Събуждам се внезапно и съжалявам, че съм се събудила. Иска ми се още малко да бъда в този странен влак. Понякога имам усещането, че ме носи не към непознато и ново за мен място, а ме връща някъде, където вече съм била, към място, което добре познавам, но отдавна не съм се връщала там.

От къде ли идват тези мисли и какво ли означава всичко това? Вече нищо не може да ме учуди. Нито този странен сън, нито пък нещо, което би ми се случило наяве, а в последните години толкова малко неща ми се случват.
Животът ми е скучен и еднообразен, но ако е по-разнообразен не бих се чувствала добре.

Преподавам пиано. Имам няколко ученички, които по два пъти седмично ме посещават, и в тях виждам моите отминали надежди и отлетелите си мечти. Вече се колебая дали наистина някога съм мечтала и дали съм имала надежди. Родена съм в малък град. Майка ми беше учителка, а баща ми – лекар. Почти нищо не се случваше в спокойния ни град. Свирех на пиано и исках да стана пианистка. Сега обаче не съм сигурна дали толкова много съм искала да стана пианистка или по-скоро чрез пианото да напусна малкия и тих град. След гимназията кандидатствах в Консерваторията. София беше друго. Струваше ми се, че само тук е истинският живот.

Една събота се връщах в родния си град. Пътувах с влак. Тогава се пътуваше само с влакове. Може би това е същият влак, който сега се появява в сънищата ми. В купето до мен седеше младеж. Още когато влезе, ми се стори, че виждам най-красивия мъж. Висок, тъмнокос със светли очи. Седна до мен. Дълго пътувахме мълчаливо един до друг. След това той ме заговори. Вече не помня какво ми каза и как започна разговора, но докато пътувахме говорихме за много и различни неща. Скачахме от тема на тема, смеехме се, както се смеят двама безгрижни млади хора. Разбрах, че също е студент. Следваше химия и беше две години по-голям от мен. Неусетно стигнахме до Горна Оряховица, където слязох, а той продължи за Шумен.

Събота и неделя бях у дома, при родителите си, но и двата дни мислих за студента, с когото се запознах във влака. Беше обсебил цялото ми съзнание. Пред погледа ми непрестанно играеха големите му светли очи, гъстата му коса, черна като туш. От мига, в който слязох от влака, исках да го видя отново.

Не помня как минаха съботата и неделята. Какво съм правила, какво съм говорила, къде съм ходила, но когато се върнах в София, първата ми работа беше да застана до телефона. Изпълваше ме огромно желание да вдигна слушалката и да се обадя на студента от влака. Дълго не се решавах да набера номера. Въобразявах си, че той ще ми се обади. Знаех, че това, което си мисля, е наивно и смешно. Той може би вече ме беше забравил, а аз не преставах да мисля за него.

Трябваше ли аз да го търся? Бях израснала в пуританско семейство. Момичетата не можеха да търсят мъжете и да им се обаждат, мъжете трябваше да търсят тях. Майка ми, учителката, от рано детство се опитваше да ми втълпи да съм скромна, почтена и сдържана, да отбягвам момчетата, защото могат да ми причинят само болка и огорчения, но в този момент бях решила да ѝ се противопоставя и да направя точно обратното на това, което хиляди пъти ми беше повтаряла. В мен заговори една малка бунтарка, която не познавах, но за която подозирах, че се спотайва някъде дълбоко в душата ми и от време на време ме провокира.

Не издържах на изкушението и въпреки всички колебания, притеснения и предразсъдъци, вдигнах телефонната слушалка и се обадих. Чух женски глас. Сигурно беше майка му.
– Бих искала да разговарям с Иво – промълвих почти трепереща.
Само след секунди той каза:
– Да.

Позна ме веднага. Питах го как е пристигнал в Шумен, как е пътувал и очаквах да ми предложи да се видим. Бях готова веднага да оставя всичко и да потегля за Шумен, но той си мълчеше. Отговаряше на въпросите ми и само толкова. Накрая реших пак да бъда активната страна и аз му предложих да се видим. Каза ми, че след няколко дни се връща в София и ще ми се обади. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Обади се и ми определи среща. Бях щастлива. Започнахме да се виждаме често. Любовта ме носеше като птица над морета и поля. Предложи ми годеж. Приех без да се замисля. Годежът стана в неговия дом, в Шумен. Бяха майка му, баща му, майка ми, баща ми.

Но след годежа сякаш се събудих от дълъг и упойващ сън. Отворих очи и се изплаших. Какво направих? Как можах да постъпя така лекомислено? След две години той ще завърши химия и ще се върне в Шумен, за да стане учител. След три години аз ще завърша Консерваторията и ще отида в Шумен, за да стана учителка. Ще се оженим, ще живеем тихо и щастливо. Това ли искам? За това ли бях мечтала? Затова ли дойдох в София да следвам музика? Какво е Шумен? Един неголям провинциален град, малко по-голям от моя роден град. В Шумен ли ще мине животът ми? Един спокоен живот до мига, в който остарея и тихо затворя очи завинаги.

Усетих, че треперя и ми става студено. Обхваща ме мраз, от който сърцето ми спира да тупти. И пак, без да мисля много, седнах и му написах писмо. Нямах сили и смелост да му се обадя по телефона. Написах му, че развалям годежа и не искам повече нито да го видя, нито да го чуя. Ей така, без да му обяснявам защо.

След като пуснах писмото в пощенската кутия, се успокоих. Сега вече бях свободна сама да определям живота си. Пианото щеше да е моята съдба. Вярвах, че то ще ми даде живота, за който мечтаех: концерти, турнета, непознати страни, вълнения, приятни изненади, а не тихия и скучен Шумен. И всичко това наистина ми се случи. Пътувах, свирех... Когато последните акорди бавно заглъхваха в смълчаните концертни зали и залп от аплодисменти ме събуждаше от най-сладкия унес, разбирах, че тази магия може да направи само изкуството.

Прелитах от град на град, от държава в държава. Бях в Лайпциг, когато брат ми се обади, че мама е починала. Отмених концерта. В родния ми дом, в Лясковец, пристигнах късно през нощта. Чакаха ме брат ми, роднините ни и мама, притихнала завинаги в ковчега. Колко отдавна не бях я виждала? Беше се смалила, свила и приличаше на малко момиче с редки сребристи коси. Стори ми се сериозна и замислена, такава, каквато я помнех винаги.

След погребението брат ми и роднините си заминаха. Останах сама в смълчаната ни стара къща. Баща ми беше починал преди пет години. Седях на дивана, долавяйки застоялия спарен въздух с мирис на твърд хляб, лайка и нафталин.

Не знам защо реших да погледна какво има в чекмеджетата и шкафовете. Отворих шкафа на библиотеката. Имаше папки, избелели и прашни от годините. Педантично мама беше подредила в тях дипломите и грамотите, които бях получавала като дете, когато се явявах на различни музикални конкурси. В друга папка бяха подредени съчиненията ми, писани в училище, и няколко стихотворения, мои несръчни и наивни опити да пиша поезия. В трета папка видях писма. Започнах да отварям пликовете. Писма, които аз съм писала и получавала. Едно от тях беше адресирано до мама. Погледнах плика. От Шумен. Извадих го и го зачетох. Иво, бившият ми годеник, съобщаваше на мама, че развалям годежа и ме проклинаше. Пишеше: „Пожелавам ѝ до шейсетте си години да не се омъжи, да не намери мъж в живота си и никога да не роди деца!"

Четях писмото разтреперана. Мама го беше получила и скрила от мен. Никога не ми беше споменала за това писмо. Наближавах шейсетте. Не бях омъжена и нямах деца. Той ме беше прокълнал, но може би не той, а аз самата се бях прокълнала в онзи миг, когато реших, че не искам да живея в Шумен и не искам да бъда учителка по пеене.

(София, 13. 08. 2010 г.)


Кой е Георги Михалков

Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.

Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.

Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.

Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.

Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]

 


Създадена на 22.03.2011 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    lubara написа:

    Преди повече от 10 години

    Красиво разказана история, но нещо не ми е убедителна. Все пак героинята говори за любов. Не че раздялата е неестествена. Но не е обоснована от характера на героинята.
    Поздрави!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Славимир Генчев написа:

    Преди повече от 10 години

    Както винаги - "обикновени" житейски истории, разказани с чеховска "лекота". Жоро, поздравления!


  • Cd1aabddc71355751520c973bdaeacbc?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Рени Вълева написа:

    Преди повече от 10 години

    Голямото изкуство иска пълно себеотдаване,но кой може да е сигурен,че отказвайки се от радостите в живота,като семейство и деца,си взел правилния избор?!А живота си не можеш да върнеш обратно.Поне за жените е много сложно,защото отглеждайки децата,губят квалификацията си! :zzz


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    В.Ангелова написа:

    Преди повече от 10 години

    Прекрасен разказ, много вълнуващ, поучителен и малко тъжен.Поздравления за автора.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Петя написа:

    Преди повече от 10 години

    Много хубав разказ за решенията, които бележат целия ни живот.