club50plus.bg

Често сънувам един сън. Повтаря се периодично. Влак, който се появява в съня ми. Аз съм в този влак, но за къде пътувам – не знам. А и няма кого да попитам, защото съм сама във влака. В целия влак няма никой. Само аз. Седя в едно купе и гледам през прозореца. Не съм уплашена. Напротив, спокойна съм.

Влакът преминава през поля и гори, пресича реки, завива покрай езера. Понякога ми се струва, че лети. Толкова бързо се движи. Събуждам се внезапно и съжалявам, че съм се събудила. Иска ми се още малко да бъда в този странен влак. Понякога имам усещането, че ме носи не към непознато и ново за мен място, а ме връща някъде, където вече съм била, към място, което добре познавам, но отдавна не съм се връщала там.

От къде ли идват тези мисли и какво ли означава всичко това? Вече нищо не може да ме учуди. Нито този странен сън, нито пък нещо, което би ми се случило наяве, а в последните години толкова малко неща ми се случват.
Животът ми е скучен и еднообразен, но ако е по-разнообразен не бих се чувствала добре.

Преподавам пиано. Имам няколко ученички, които по два пъти седмично ме посещават, и в тях виждам моите отминали надежди и отлетелите си мечти. Вече се колебая дали наистина някога съм мечтала и дали съм имала надежди. Родена съм в малък град. Майка ми беше учителка, а баща ми – лекар. Почти нищо не се случваше в спокойния ни град. Свирех на пиано и исках да стана пианистка. Сега обаче не съм сигурна дали толкова много съм искала да стана пианистка или по-скоро чрез пианото да напусна малкия и тих град. След гимназията кандидатствах в Консерваторията. София беше друго. Струваше ми се, че само тук е истинският живот.

Една събота се връщах в родния си град. Пътувах с влак. Тогава се пътуваше само с влакове. Може би това е същият влак, който сега се появява в сънищата ми. В купето до мен седеше младеж. Още когато влезе, ми се стори, че виждам най-красивия мъж. Висок, тъмнокос със светли очи. Седна до мен. Дълго пътувахме мълчаливо един до друг. След това той ме заговори. Вече не помня какво ми каза и как започна разговора, но докато пътувахме говорихме за много и различни неща. Скачахме от тема на тема, смеехме се, както се смеят двама безгрижни млади хора. Разбрах, че също е студент. Следваше химия и беше две години по-голям от мен. Неусетно стигнахме до Горна Оряховица, където слязох, а той продължи за Шумен.

Събота и неделя бях у дома, при родителите си, но и двата дни мислих за студента, с когото се запознах във влака. Беше обсебил цялото ми съзнание. Пред погледа ми непрестанно играеха големите му светли очи, гъстата му коса, черна като туш. От мига, в който слязох от влака, исках да го видя отново.

Не помня как минаха съботата и неделята. Какво съм правила, какво съм говорила, къде съм ходила, но когато се върнах в София, първата ми работа беше да застана до телефона. Изпълваше ме огромно желание да вдигна слушалката и да се обадя на студента от влака. Дълго не се решавах да набера номера. Въобразявах си, че той ще ми се обади. Знаех, че това, което си мисля, е наивно и смешно. Той може би вече ме беше забравил, а аз не преставах да мисля за него.

Трябваше ли аз да го търся? Бях израснала в пуританско семейство. Момичетата не можеха да търсят мъжете и да им се обаждат, мъжете трябваше да търсят тях. Майка ми, учителката, от рано детство се опитваше да ми втълпи да съм скромна, почтена и сдържана, да отбягвам момчетата, защото могат да ми причинят само болка и огорчения, но в този момент бях решила да ѝ се противопоставя и да направя точно обратното на това, което хиляди пъти ми беше повтаряла. В мен заговори една малка бунтарка, която не познавах, но за която подозирах, че се спотайва някъде дълбоко в душата ми и от време на време ме провокира.

Не издържах на изкушението и въпреки всички колебания, притеснения и предразсъдъци, вдигнах телефонната слушалка и се обадих. Чух женски глас. Сигурно беше майка му.
– Бих искала да разговарям с Иво – промълвих почти трепереща.
Само след секунди той каза:
– Да.

Позна ме веднага. Питах го как е пристигнал в Шумен, как е пътувал и очаквах да ми предложи да се видим. Бях готова веднага да оставя всичко и да потегля за Шумен, но той си мълчеше. Отговаряше на въпросите ми и само толкова. Накрая реших пак да бъда активната страна и аз му предложих да се видим. Каза ми, че след няколко дни се връща в София и ще ми се обади. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Обади се и ми определи среща. Бях щастлива. Започнахме да се виждаме често. Любовта ме носеше като птица над морета и поля. Предложи ми годеж. Приех без да се замисля. Годежът стана в неговия дом, в Шумен. Бяха майка му, баща му, майка ми, баща ми.

Но след годежа сякаш се събудих от дълъг и упойващ сън. Отворих очи и се изплаших. Какво направих? Как можах да постъпя така лекомислено? След две години той ще завърши химия и ще се върне в Шумен, за да стане учител. След три години аз ще завърша Консерваторията и ще отида в Шумен, за да стана учителка. Ще се оженим, ще живеем тихо и щастливо. Това ли искам? За това ли бях мечтала? Затова ли дойдох в София да следвам музика? Какво е Шумен? Един неголям провинциален град, малко по-голям от моя роден град. В Шумен ли ще мине животът ми? Един спокоен живот до мига, в който остарея и тихо затворя очи завинаги.

Усетих, че треперя и ми става студено. Обхваща ме мраз, от който сърцето ми спира да тупти. И пак, без да мисля много, седнах и му написах писмо. Нямах сили и смелост да му се обадя по телефона. Написах му, че развалям годежа и не искам повече нито да го видя, нито да го чуя. Ей така, без да му обяснявам защо.

След като пуснах писмото в пощенската кутия, се успокоих. Сега вече бях свободна сама да определям живота си. Пианото щеше да е моята съдба. Вярвах, че то ще ми даде живота, за който мечтаех: концерти, турнета, непознати страни, вълнения, приятни изненади, а не тихия и скучен Шумен. И всичко това наистина ми се случи. Пътувах, свирех... Когато последните акорди бавно заглъхваха в смълчаните концертни зали и залп от аплодисменти ме събуждаше от най-сладкия унес, разбирах, че тази магия може да направи само изкуството.

Прелитах от град на град, от държава в държава. Бях в Лайпциг, когато брат ми се обади, че мама е починала. Отмених концерта. В родния ми дом, в Лясковец, пристигнах късно през нощта. Чакаха ме брат ми, роднините ни и мама, притихнала завинаги в ковчега. Колко отдавна не бях я виждала? Беше се смалила, свила и приличаше на малко момиче с редки сребристи коси. Стори ми се сериозна и замислена, такава, каквато я помнех винаги.

След погребението брат ми и роднините си заминаха. Останах сама в смълчаната ни стара къща. Баща ми беше починал преди пет години. Седях на дивана, долавяйки застоялия спарен въздух с мирис на твърд хляб, лайка и нафталин.

Не знам защо реших да погледна какво има в чекмеджетата и шкафовете. Отворих шкафа на библиотеката. Имаше папки, избелели и прашни от годините. Педантично мама беше подредила в тях дипломите и грамотите, които бях получавала като дете, когато се явявах на различни музикални конкурси. В друга папка бяха подредени съчиненията ми, писани в училище, и няколко стихотворения, мои несръчни и наивни опити да пиша поезия. В трета папка видях писма. Започнах да отварям пликовете. Писма, които аз съм писала и получавала. Едно от тях беше адресирано до мама. Погледнах плика. От Шумен. Извадих го и го зачетох. Иво, бившият ми годеник, съобщаваше на мама, че развалям годежа и ме проклинаше. Пишеше: „Пожелавам ѝ до шейсетте си години да не се омъжи, да не намери мъж в живота си и никога да не роди деца!"

Четях писмото разтреперана. Мама го беше получила и скрила от мен. Никога не ми беше споменала за това писмо. Наближавах шейсетте. Не бях омъжена и нямах деца. Той ме беше прокълнал, но може би не той, а аз самата се бях прокълнала в онзи миг, когато реших, че не искам да живея в Шумен и не искам да бъда учителка по пеене.

(София, 13. 08. 2010 г.)

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]