club50plus.bg

Живяло някога малко момиченце - Ети. В една бяла снежна сутрин то пристигнало на гости на баба и дядо на село. Зарадвана, бабата го завела до обора, откъдето се чували нежните гласчета на новородените агънца, и му дала да си гушне най-малкото от тях. Било беличко, мекичко, пухкаво.

После го завела на поляната зад къщата и момиченцето ахнало от изненада - до майка си стояло едно красиво сивобежовичко магаренце, ама съвсем, съвсем истинско.

- Е, хареса ли ти пърленцето? - попитала бабата.

- О, то е толкова хубаво и миличко!

- И то е момиченце като тебе. Какво име ще му избереш?

Детенцето заподскачало около пърленцето.

- Поли. Поли ще се казва.

Послезапочнало да го гали и да му се радва.

Бабата повдигнала Ети и я качила върху пърленцето.

Детето било на седмото небе от щастие. С Етито на гърба си, пърленцето обиколило полянката и се върнало при майка си. От този ден двете деца – на човека и на животното – станали неразделни. Със събуждането си Ети отивала при Поли, галела я гушкала я, допирала главичката си до нейната. Някой от големите я качвал на гърба на пърленцето и то обикаляло двора с детенцето отгоре. Ети му носела скришом от своята храна и магаренцето доволно си похапвало.

Веднъж през нощта детето се събудило от човешки гласове и се запътило към кухнята, откъдето идвали те. Повикало майка си. Тя излязла, взела го на ръце и го върнала в топлото креватче, гушнала го и то скоро заспало.

На сутринта Ети изтичала на полянката, но пърленцето го нямало. Само майка му обикаляла наоколо, сякаш търсела детето си.

Ети се върнала вкъщи.

- Къде е пърленцето? – попитала чичо си.

- Ами ... – замачкал шапката си изненадано той.

И другите роднини, които попитало, вдигали рамене и гузно поглеждали детето.

То случайно погледнало нагоре и видяло, че от тавана висели окачени да съхнат луканки. Вчера тях ги нямало.

Изведнъж в главата му пробляснала мисъл – като светкавица: "Пърленцето. Те са убили моето пърленце и са го направили на луканки."

Детето се разплакало и извикало:

- Защо убихте моето пърленце?

Възрастните засрамени мълчали.

- Толкова ли не ви стига това ядене? Имате голяма градина – чушки, домати, краставици. Защо сте толкова жестоки, че не пожалихте пърленцето? Та то е дете като мене. То е детето на нашата магаричка. По-добре мен да бяхте заклали.

Възрастните ужасени се отдръпнали. Жените заплакали. Едва сега всички осъзнали какво са сторили. И те, които обичали момиченцето и треперели за него, разбрали, че са направили най-страшното – отнели са му приятелчето, убили са радостта на детето.

Всеки от тях искал да върне времето назад и да поправи стореното и се питал: "Дали някой ще изобрети машина на времето – да можем да върнем времето назад. Тогава можем да избегнем толкова злини."

А може би, преди да направим каквото и да било, трябва да се замислим дали някой няма да страда от стореното, дали друг няма да се обиди, дали трети няма да се огорчи.

Може би затова мъдрите индианци, преди да предприемат нещо, се събирали и обмисляли как това тяхно действие ще се отрази на техните деца, на техните внуци и правнуци – на седем поколения напред. Но това нещо момиченцето го научи много, много по-късно – когато порасна голямо и вече имаше свои деца.

А тогава, когато плачеше за своето другарче, момиченцето пак изтича на полянката. Майката магаричка беше полегнала. Ети я погали по главата. И тогава видя, че от очите на майката се стичат сълзи. Детето допря главицата си до нейната и детските сълзи се смесиха със сълзите на майката, изгубила рожбата си.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]