club50plus.bg

    Ако приживе Марко Тотев знаеше, че ще дойде време да мери мегдан  на едно с Бай Ганя  по известност, щеше овреме да кандидатства за министерски пост.

Що пък  да не мери сили  с Алековите герои, които авторът изпрати по живо и здраво на  "турне" из Чикаго, та  сбъркаха света с Ганьовите  мурафети и тарикатлъци....Хахаха,..милият Марко, множко му дойде и славата и рахатлъка дето намери под асмата на Даньовата къща,щото тя се славеше като най-гиздава в селото,натежала и сочна като вимето на първескиня.

Множко, щото беше свикнал да върви заднишката към късмета си, а той, късметът му, да върви подир него като развален часовник, точно като селския , изтипосан над читалището, който все изоставаше 

Часовникарят  цял ден си чешеше езика в  "хайрсъзкото дюкянче" - сборище на айляци и бистреше с тях политиката. Днес кой ти купува  швейцарски часовник, пък и да е луд  да му върви по гайдата? По-харно е да тръгнеш  накъдето  ти видят очите, без да цепиш басма на времето

Да ловнеш една черна станция и сам да си вярваш на ругатните, когато нямаш кеф да си смрачаваш настроението с политиканстване.

Както  се беше заптисал под асмата, Марко усети, че е жаден, извади манерката от торбата,
 отпи студена глътка, рече да се надигне, ама мързела ли, друго ли го натискаше надолу,все едно десет  булки тъпчеха джибри в казана и той замря на мястото си.

- Що бе хора не ми казахте, че Даньо  е вапцал с блажно беседката?
На чий да се моля сега да ми донесе  друг кат дрехи, като  останах  седе  с тези на гърба?
Тва и на сенчица да не можеш да опънеш крак.. Егати орисията. 
Направо плащам пет гроша за нов късмет, този ви го харизвам.
Бах мама му и поразия. Язък.
Срещна ли си орисницата, бялото на очите и няма да се види, а Филибето ще и отеснее...

  Накахърен и предрешен, смъкна  шарената риза, дюкянът му и той оголя , сви два лозови листа отпред и един отзад,после "тегли на кантар" майката, бащата и цялата рода на Даньо и продължавайки да псува всичко що шава и се ветрее, с най-деликатната си походка пое по главния път, щото до неговия вилает се минаваше баш през Римските руини на центъра.

Не ви лъжа, той на времето баща му беше застроил на лично място, където да му мирише на цивилизация-баш покрай "стъргалото" в центъра на Филибето.

И така му завидяха някои, че и до ден днешен му държат влага техните клетви  и орисвания: - "Къщата му да е ялова ,къде свърне все наопаки да му върви и с трън да се завърти,булка да не закачи.."

Преди две години Марко  решил да си тури край на мъките, но въжето с примката било проядено от молци и дървеници - скънало се от горе при тоя зор. 
 Раздробили му се ребрата и малко по-късно  се отказал като разбра ,че нищо не може да направи по своя воля.

Марко сам се  добра до вкъщи сред подигравки  и дюдюкане и зарови глава в дрешника.
Откри татьовите панталони,една  чиста  риза, модерна за времето през Опълченската война,погледна се,смръщи вежди,но нали вече беше облечен и лозовите листа  ги нямаше,остана примирен.

Точно тогава се зададе ТЯ, най-свежата роза откъсната от гюлевите градини на Казанлък, ухаеща на сапун и топли сусамени гевреци.

Замаха припряно, стискайки в ръцете си малко вързопче, а той се заозърта да види  обекта на поздрава й. 
И като не видя друг, освен сянката си, учтиво и неуверено вдигна ръка на пресекулки и ха да я повдигне още малко,престраши се смутено и скръццц... ръкава на ризата се цепна под мишницата.

Не мина и  минута, а той пет пъти смени боята на лицето си, гледаше стреснато уханното видение и дори когато му подаде вързопчето и му каза да премери дрехите с надеждата да са му по мярка,още не схващаше какво се случва.

Имаше вид на прясно мляко пресечено  с лимонтозу , но душата му цвърчеше от жежката и усмивка,сгряла всяка фибра на злощастното му същество. 

- Татко ме прати да ти донеса армаган,каза тя,
като видя и позна дрехите ти на беседката.
- Ако не ти станат, ще ти донеса други ,че на голо шега не бива...Засмя се ТЯ и зачака да види пременения Марко.

А той , като не беше от хората, които чакат дълго да ги кандилкат за каквото и да е , облече набързо дрехите и се появи като новороден, готов за овации.
- Мисля, че за мен са шити. Таман са ми, нали?
И целият му досегашен живот мина като на лента.
Запокити спомените при късмета си и глътна първата си глътка чист въздух
 на удачник, намерил себе си.

- Днес  дрехи,утре закачалка, после свалка и лошотията ще го остави,размечта се Марко..
- Момичето си го бива и за креват и за парад, дано пък провидението затропа в самотния ми дом..
Такава мисъл му текна и се учуди , че има нормална усмивка, а не присвита  като съдбата му.
Плисна дъжд, както става по това време на годината,развесели се въздуха и капките затропаха  ламбада по ламарината.

Толкова на широко се плисна въображението му, че забрави да каже довиждане на своята изгора.

Тя прецапа локвите, скри се зад капчука на ъгъла, а той дълго се наслаждаваше на блаженството си, че е избраник.

- Толкова красив никога не е изглеждал градът..

Наведе се над прозореца, разпери ръце да ги намокри с надеждата , която валеше от небето, а две гълъбици,объркали покрива, цвъкнаха миризливото си върху него,кацнаха на съседната къща и се залюбиха под дъжда.

- Що е беля и миризма ще споходи само него,що е късмет и  любов ,обикалят другите хора.

Дали името и фамилията или молбите  му бяха криви за ушите  на Господ, но те никога не стигаха до него. 

Само веднъж, когато настъпи едно кръгло насред градските писоари помисли, че Бог е с него, защото никой не го видя и разбра и три дена отмирисва табаните на обувките си.

Значи все пак понякога и за него изгряваше слънцето,онова юлско слънце,което прави усмивката на хората по-голяма,цъфналата ръж по-едра,смеха на децата по-звучен,а цветята по-алени от срама му.

Една песен се завъртя на грамофона и отвори прозорците да поемат свежия озонен въздух.
С нея  Марко лекуваше житейските си рани и нараненото си его.
Иглата заскрибуца и отнесе мъката му.

Зарея се, Марко в бъдното, мина през тропота на собствената си ирония, легна и изцъкли поглед към ниския таван, решен да се отдаде на своите блянове, а мазилката му стори поредния номер, застича се като прашен локомотив в дясното му око, потърси лявото и застена от болка.

Сякаш светът му се отплащаше за търпилото, за прословутия му ексцентричен живот и примирение,като го провокираше и той да стане един от многото.

Да не бъде различен, да се научи да възроптава и отмъщава, да скрие неудачната си доброта,
с която преглъщаше всеки нов повик на изненадата и тогава дойде прозрението.

- Той ще стане символ, символ на различните, символ на талантите, които могат да посрещат всяка болка и несгода с усмивка, дори с насмешка..

Реши , че е време този символ да бъде именно той.
Да облече дрехите на хумора.
Да надене саркастичната театрална маска на себеиронията . 
Да изпрати в небитието собствената си зла участ и като годежар да облече пъстрата премяна на  непукизма. 
Рече и отсече.
Сега се кичи с най-повтаряното име и всеки, който не успее да сбъдне мечтите си, да намери своето щастие или се препъне в проблемите си,повтаря името на Марко Тотев за слава и чест на прозрението му.
Дори българите, на които по принуда, всеки ден им се налага да правят равносметка на късмета си,напират да се сродяват с него и да споделят, че са братовчеди .
Те, за тази "слава" идеше реч, за сагата,от която се пръква "самочувствието" на един народ.

                                          *    *    *