club50plus.bg

„Пороен дъжд, досущ като онзи през близката 1927г. Студ сковаваше всяка една частица от тялото ми. Едва помръдвах устните си. Целият бях скован. Чувствах се като голям айсберг, плаващ към хоризонта, гонещ вятъра и слънчевите лъчи. Бях изгубил гласът си, помръдвах устни, но не казвах нищо. Бях безсилен. Само раните на сърцето ми, обсипани със сол , изгарящи тялото ми, каращи ме да се превивам от болка нощем, спиращи дъхът ми денем, само те успяваха да говорят. Чашата с водка стоеше до мен. Кубчетата лед отразяваха блясъкът в очите ми , породен от сълзи. Надничайки през прозореца на мрачната стая, си спомнях за всеки един миг от нашето минало. Капките, леещи се по стъклата на старите дървени прозорци , една по една ме караха да проклинам все повече и повече живота. Намирахме се в Москва. Напълно непознати, шляещи се из улиците на големия град. Валеше като из ведро. Бяхме заобиколени от хора, които се блъскаха на тълпи, бързайки да се скрият от дъждовните изстрели. Сред стотиците лица , само едно ми направи впечатление. Това, което не се страхуваше от небесния дар. Това, което се усмихваше, гледайки нагоре, това, привличащо капките дъжд с любов към себе си, нейното лице. Усмивката й , очите й , небрежно разпуснатата коса с лешников цвят, яркочервеният  шинел, покриващ крехкото й тяло.  Нарекох това „любов“ . Обичах я още преди да я познавам. Копнеех да бъде моя , желаех я! С всяка една крачка, с която се приближавах  до нея , настръхвах, дори усещах и чувах биенето на сърцето си . Гърлото ми пресъхваше. Жив ли съм ? – запитах се“

И точно тук телефонът позвъня и съответно копчетата на пишещата машина спряха да тракат нервно. За момент си помислихте, че това е моята история, нали? В момента изграждам живота на героя си от книгата, която пиша. Ние, писателите , сме подобно на режисьорите. Създаваме образ по едно подобие, към което трябва да се стремим, а останалата работа си я свършва героят (актьорът). Писателската дейност, колкото и странно да звучи е един театър в главата на автора.  Будуване цяла нощ , за да пишем за хора, които не съществуват , но сякаш сме длъжни да задържим тези хора в съзнанието на читателя. А какво се случва после? Най- голямото удоволствие за един автор е , когато чуе за емоциите, мислите , чувствата, които е породил в ума на читателя.  Дали е станал свидетел на поредната любовна , клиширана история, или на нещо уникално, което с дни не би излязло от главата му.
Много е трудно да се стараем да не повтаряме сюжетите на творбите си , а това се случва само , когато пишем за самите нас.  Някога дали си се замислял какъв всъщност е живота на автора, дали той не разкрива себе си в поредния герой, или пък героят му не е перфектният , мечтан образ? Мисля, че разкрих прекалено много за мнението си относно писателите.  Предполагам искате да продължа своя разказ? Писателите се чувстваме самотни в дадени моменти, въпреки че сме заобиколени от хиляди лица, истории , животи , мисли , чувства, но само не и от нашите собствени , просто се нуждаем да споделим с някого , когато нещо ни тежи , а писането е един вид комуникация с читателя. Затова мисля, че е най-добре да довърша разказа на „моят герой“ от първо лице и единствено число. Това бях аз.
Аз, Алексей Сергеевич  св влюбих.  Влюбих се в прекрасната Анастасия, която по-късно стана Сергеевна. След онзи пороен септемврийски дъжд, животът ми тръгна по вода. На 4 септември 1927г.  аз се ожених за Анастасия. Най-прекрасният ден в живота ми.  Все още плача, разглеждайки албумите ни. Ах, Анастасия, моята муза, моето вдъхновение, моят въздух, дори нейната кръв течеше в моите вени, стигаше до сърцето ми, а то я отблъскваше, за да може тя да се върне отново при него.  Прекарвахме безсънни нощи , взирайки се един в друг, сгушили  глава върху гърдите си , без да продумваме дума. Просто се обичахме. Единственото нещо , способно да ни раздели беше смъртта. Така и стана. Със сълзи на очи си спомням и пиша. Години не бях плакал , просто защото липсваше онова не само съпружеско, но и приятелско рамо, на което можех да се облегна. Анастасия си отиде твърде млада. Всичко се случи в един зимен ден. Аз си стоях вкъщи , вкопчил нос в листите, пишейки поредният роман, когато на вратата се почука. Станах рязко от бюрото си и изсипах неволно шишенцето с мастило. Ядосах се , но побързах да отворя вратата. Пред мен стоеше мъж с бяла мантия. Беше лекар. Съобщи ми , че Анастасия била откарана по спешност в болницата, получавайки мозъчен кръвоизлив и съответно припадък. Замръзнах на място. Не знаех как да реагирам. Нещо в мен угасна. Взех шинелът си и по  най-бързият начин се запътих към болницата. Когато я видях да лежи , безмълвна , скована, с лице , изгубило руменината си – не издържах! Изпаднах в криза, крещях , плачех, после се събраха купчина доктори , за да ми дават разни успокоителни , но не! Исках нея , не се интересувах за състоянието си , защото знаех  само едно: ако тя си отиде, аз ще умра. Малко по-късно се успокоих , хванах ръката й и не я пусках с часове. Не отделях поглед от нея, когато в един момент се сепнах от говорът на лекарите в стаята. Явно бях заспал. Те стояха над нея, нервно й инжектираха всякакви лекарства, но не. Явно не й беше писано да живее. Крещях за помощ, виках , ревах , но само Господ можеше да ми помогне. На следващия ден се прибрах вкъщи унил , подпухнал от плач, недоспал , нервен , тъжен , наранен, с разбито сърце и душа. Седнах на бюрото си , а това , върху което погледът ми се спря беше мастиленото сърце, което се беше обрисувало върху листите при падането на шишенцето. Това беше тя. Знаех го. До мен имаше няколко опаковки с хапчета – тези , за болестта й. Взех от всички по много. Не исках да има кръвопролития. Това, което казах преди да затворя завинаги очите си беше „ сбогом“. Сбогом , живот, здравей, скъпа моя Анастасия..