club50plus.bg

Отдалече го видях: обикаляше около контейнера, надничаше в него, бъркаше сякаш по навик, изваждаше някаква „ценност”, пооглеждаше я и току бързо-бързо прибираше поредната находка в чантата си, оставена встрани. После се прехвърли на съседния контейнер и отново започна да действа в същата последователност. Приближавах, когато погледът ми спря върху нещо, което лежеше най-отгоре на вече „инвентаризирания” контейнер. Беше портрет. Есенното слънце се отразяваше върху стъклото му, пречупваше се на отделни парченца. „Вероятно стъклото е пропукано” – отбелязах машинално в съзнанието си. В първия момент не можех да разбера какви образи са побрани между златистата рамка. Всяка една крачка обаче ми сочеше, че това е сватбена снимка, явно от 50-те години на миналия век – доколкото можех да съдя от черно-бялата й гама.

Беше ми неудобно да спра, но умишлено се позабавих, дотолкова, че можех да видя и подробности – младоженката не беше в традиционната бяла рокля, но явно – тя или майка й – се бяха постарала за случая, защото тоалетът беше елегантен. Младоженецът пък беше в строг костюм, а бяло изкуствено цвете красеше левия доста широк ревер на сакото. Рамката на портрета също подчертаваше старинността – бронзът беше потъмнял, а тук-там имаше пукнатини, под които белеше гипсовата основа… Явно състоянието на сватбената снимка беше такова, че дори и клошарят не е сметнал за необходимо да я вземе и отнесе в дома си. Разбирах, че снимката изобщо не му е трябвала – все пак е на непознати му хора, но щом преценил, че дори рамката и стъклото не биха му влезли в употреба…

Сватбената снимка си остана така, както я видях – най-отгоре на контейнера, препълнен със смет и ненужни неща, но с мен тръгнаха въпросите кой и защо я е захвърлил. Нали на снимката са нечии майка и татко или баба и дядо… При всички случаи те са починали, иначе този уловен миг от техния най-щастлив ден нямаше да има подобна съдба! Снахата ли, настанила се в дома им, веднага след като и последният от двамата склопил очи се е отървала от портрета? Внуците ли, решили да обновят жилището, без много да мислят, са захвърлили демодираната рамка, не отчитайки, че с това късат нишка от родовата памет…

Задавах си въпроси, а в гърлото ми се събираше някаква буца… Припомних си, че преди години бях подминал изхвърлени десетки черно-бели снимки – от ония малките, с назъбените краища… Тогава също нещо ме прободе в лявата страна и си помислих малко светотатствено: „Дано тези, чиито са били тези фотографии, са нямали потомство!”. Сега простенах на глас, осъзнавайки, че е по-простимо чужди да изхвърлят сватбената снимка на нечии прародители, но не и хора във вениге на които е твоята кръв…

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате,  качете сами публикацията си на сайта, посредством опцията "Изпрати публикация"