club50plus.bg

" Къщите са като хората – няма ли кой да ги сгрее с присъствието си, изсъхват в тиха самота." Георги Бърдаров

Градът беше затихнал в ранната съботна утрин. Една от ония обикновенни утрини на почивните дни, в които липсва шумотевицата на забързаните хора и пулса на ежедневието като че ли се е забавил. Свежия въздух потъваше дълбоко в гърдите напомняйки, че лятото е все още в разгара си. Наситената зеленина на дърветата и тревите и ярките багри на свежите от утринната роса цветя го потвърждаваха с пълна сила. Наоколо, в затишието се чуваше гукането на ято гълъби, гордо разхождайки се и търсейки закуска. Един от тях упорито ухажваше една от дамите с непохватен танц и поклони.

Прогнозата бе за слънчев и топъл ден. По небето  се гонеха намусени облачета, които обаче опровергаваха синоптиците и утрото изглеждаше малко навъсено и тъжно. Сивите багри по небето, преплетени със сините и бели петна, носеха усещането, че слънцето е решило да си поспи до късно тази сутрин. Някъде в далечината прокънтя звъна на черковната канбана, подканяща всички да уважат днешния ден. Беше празника на Св.Пророк Илия или както го наричаха по този край –"Сред лято". От тук нататък постепенно летните дни щяха да се променят с всеки нов изгрев, помалко, водейки към есента.

Ирина замисли и се върна назад във времето на своето детство.В дните когато царуваше лятната ваканция, изпълнена с безгрижието на игрите и много свобода.Тогава гостуваше в бабината къща, забутана в края на едно планинско село.На този ден винаги имаше прясно изпечена питка и много плодове, с които се отбелязваше средата на лятото в стария дом. Слушала бе многократно разказите за това, как Св. Илия кара своята колесниица по небето и то започва да гърми и трещи, а от него се изсипват светкавиците с грохота на летните бури. Той ги държал и отпращал към земята, а след това я дарявал с едри капки дъжд.

Неусетно стигна до открехната прогнила порта на едно обрасло с бурени дворче. Измежду тревите надничаше като извадено око разкъртения и провиснал прозорец под полусрутен покрив. Гледаше я тъжно измежду буренака, напомняки за безпощадността на природните стихии, които сриваха съграденото, щом то биваше изоставено на техния произвол. Пред разкривените, изсивели дъски на оградата все още стоеше малка скамейка, грубо направена от напукана дъска, закрепена на два големи камъка. Ирина приседна. В краката си забеляза избелял, намачкан лист, овалян в прахта.

Скоро валялия дъжд не го беше подминал и напечатените с черно мастило думи върху него се бяха размили и пропили в хартията. Захвърлен от вятъра някак си жалко се въргаляше до пейката. Любопитството я накара да го побутне с крак за да види написаното. Изсивелите и размазани букви изписваха имена и дата под тях, която не можеше да се разчете. Разбра,че е некролог, най-вероятно висял на старата полуотворена порта, който вятъра и дъжда бяха свалили и оваляли в калта, засъхнала по него.Какво ли остава след като свърши земния път на човека? Един лист хартия, закачен някъде, който напомня за деня на този завършек, за този последен извървян ден. Един лист хартия, който след това времето безпощадно разкъсва, смачква, унищожава. Един дом, който природните стихии събарят с всеки изминал сезон и той гледа все по-тъжно с разкъртените и разпадащи се стени и прозорци, докато окончателно се сринат и сравнят със земята. А тя пък съвсем ги заличава с избуялите бурени и коприва.

Една стара дървена порта, която дъждовете оцветяват в безличното сиво и вятъра тъжно люлее на ръждясалите панти под напора си и след това закачливо оставя полуотворена, подканваща погледа да надникне зад нея. И всичко бавно потъва в забвение. Поглеждайки натам, осъзнаваш безсмислието на много неща към които неистово се стреми понякога човек и без които си тръгва от земния си път. Тук, в този запуснат двор, вероятно са цъфтели цветя. В този разрушен дом, вероятно се е чувал детски смях.Вероятно... Но след като хората са си тръгнали от тук завинаги, времето го е превърнало в купчина руини, потънали в избуялия треволяк. Единствено този избелял, смачкан лист в краката на Ирина разказваше кой е вграждал в тези разпадащи се стени своите радости и надежди. Проскърцването на ръждясалите панти нашепваха името му. Времето безпощадно щеше да унищожи и този спомен.

Сивото небе свъси вежди и покапаха едри капки дъжд. Беше Илинден. Небето плачеше за хората.

  Бойко Николов живопис "Стари къщи"