Светулката беше много разтревожена. Из цялата равнина се говореше, че денят и нощта са се скарали и сега нощта ще си отиде. Една светулка винаги има нужда от мрак, който да просветлява, иначе не би била светулка. Така кахърна и притисната от застрашаващата я опасност от обезличаване, тя пое към реката, която бе мъдра, защото винаги бе съществувала, независимо от деня, нощта и времето. Разбира се, дълбоко се надяваше реката да убеди нощта да се смири и да остане, нали все пак са отколешни приятелки.
В бързината светулката налетя на бухала, който държеше същия курс, по почти същата причина. Неговото опасение обаче беше, че в отсъствие на нощта не ще може да ловува и ще умре от глад. Това се стори на светулката толкова сериозно, че нейните тревоги направо бледнееха.Бухалът я помоли да кацне на главата му и да го направлява, тъй като денем нищо не вижда, само сенки. Тя се настани и двамата дружно се понесоха към реката, съхранила мъдростта на равнината. Въпреки че бързаха, те не подминаха нечий плач в ниското, под един глогов храст – беше срамежливата иглика. Тя чула точно обратното – че денят ще напусне долината – и вече тъгуваше за слънчевите лъчи, и за това, че никога няма да успее да израсне, голяма и ароматна. Двамата спътници се опитаха да я убедят, че греши, но тя така неутешимо ридаеше, щото ако спреше, не знаеше какво друго да прави, толкова се бе привързала към сълзите си. След като не успяха да намерят решение в драмата на игликата, те продължиха леко объркани.
Глъч и врява засипваха реката, когато нашите приятели пристигнаха. Там никой никога не слушаше и всички издаваха неописуеми крясъци и ревове. Реката вече бе изчерпала мъдрите си инструменти и тогава, внезапно спря да тече. Всички онемяха. Никога историята на долината, не помнеше такова явление, сякаш времето беше спряло. Тогава се случи още нещо, което никой не разбра, но почувства безвъзвратно. От някъде, навсякъде се разнесе странен аромат, някакво дълбинно дихание – дъх на вечност. Реката въздъхна и продължи пътя си.
Денят притихваше в хладната прегръдка на нощта и в дивен танц облада страхът на равнината. Всички обитатели се разпиляха като омагьосани, спокойно и уверено, без тежестта на спомена. Само нейде в гъсталака, една малка иглика, изпращаше ревниво последната си сълза.
Мечтата на пеперудата
„Колко много свят", мислеше си пеперудата, прехвърчайки трескаво в различни посоки. Тя избягваше да спира, от опасение, че ще пропусне някое преживяване, някоя картина на горските събития. Другата причина, поради която не кацаше, беше страхът да не се докосне до нещо, което би похабило пъстрия и чувствителен прашец по крилете. Много ревнива към загубата на своята украса, отдаваше и сетните си сили във великолепни пируети, за да предоставя своите шарки на всеобщото внимание, но най-много почитатели.
Веднъж в изнемога при поредния парад на танцуващи багри, тя бе поканена от послкия мак за малко нектар, който да я ободри и отмори, но отказът й бе категоричен и честолюбив.
По пътя си пеперудата срещаше други свои посестрими, раздаващи щедро своите красоти и това я окуражаваше безрезервно в нейните представления.
Така тя дефилираше всеотдайно и трупаше увереност, самочувствие и високомерие. В шеметната отдаденост на своята кариера, продължаваше да пренебрегва гостоприемните предложения за отмора, смятайки ги за безцветни и незначителни. Първи отпад – на магарешкият бодил твърде бодлив за деликатните й криле. После копривата бе подмината, като много обикновено зелена; горският здравец – за натрапчивият си мирис. Дори когато отмалява се оплете в паяжина и изтърси голяма част от своето очарование, продължи мъченически да заслепява околностите с остатъците от своя ентусиазъм и лекомислие. Нататък в пристъп на отчаяние налетя в нечие гнездо и за малко да бъде изкълвана в цялото си великолепие, което затвърди неприязънта й към безличните, прости неща. В крайна сметка изнемогата я насочи към най-яркото подобие на нейната девствена пъстрота и пеперудата се приземи без колебание, отпускайки нежното си коремче върху нещо меко и сродно подобаващо. Отпусна се отмаляла и се загледа в небето над нея, което никога нямаше време да види, вперила поглед надолу в своите почитатели. Тогава небето постепенно започна да се свива – нейният домакин свиваше венчелистчетата си в непроницаем купол. Тя опита да излети, но цялата бе залепнала за нещо, което неумолимо се разливаше около нея и я преглъщаше, без снизхождение. Вече не мислеше за прашеца си и не откъсваше поглед от голямото, синьо, изчезващо небе.
Вихрен Михайлов е свободен Човек, основател и осъществител на Арт Средище за Добруване!
Вихрен е украсил пъстрата есен с раждането си на 14 октомври 1967 г. Следвал e актьорско майсторство и режисура, завършил е Психология и Рефлексотерапия. Инструктор по йога и бойни изкуства.
Богата и широко скроена душа, подвижен хоризонт и просторен мироглед. Изпод дланите му излизат шедьоври на съвременното изкуство, устните му нашепват мъдрата любов на вековете, а в сърцето си таи посоки към всемира.
Освен автор на стихосбирките Трохи в пазвата, Бъдник и РазноСписваници, Вихрен е автор и на керамични уникати: копия на съществуващи паметници на културата, вази, кашпи, свещници, купи и скални миниатюри – съчетания от камък, шамот, глина и растения.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Все още няма коментари