club50plus.bg

Зорница се възстановяваше бавно. Дните минаваха в леки упражнения, масажи, лекарства, прегледи, изследвания. Правеше и кратки разходки с болногледачката, която намери Иво. Той не я изпускаше от поглед. Бдеше като сокол. Опастността все още не беше преминала. От седмица на седмица свежестта и се възвръщаше, енергичността, усмивката, лъчезарността, но очите и... нямаха блясък.

Последните изследвания бяха относително добри. Надяваше се, че ще се справи. Толкова много хора я обичаха и подкрепяха. Молеха се за нея.
Всяка сутрин се отбиваше за кафето, превърнаха го в ритуал. Преди заболяването се виждаха често, може би 2-3 пъти седмично, бяха близки, но изпитанието ги сплоти още повече.

Когато си мислеше, че не я наблюдава, говорейки по телефона или отпивайки от чашата, тя поглеждаше през прозореца и въздишаше.
„Липсва и", хрумна му нещо...

„Ще я заведа на Кръстова гора! Там мястото е целебно и вълшебно! Пътят е дълъг, но ще се справим! Дали ще е подходящото хапче за душата и? Но най-доброто място, където можеш да получиш отговорите на въпросите, които непрекъснато си задаваш и все не успяваш да разбереш истината."
Разказът му...

- А, октомври, мила моя е най-красивият месец на годината в тази величествена планина! Няма друго място на земята с толкове цветове събрани на педя разстояние. Синьо небе, с най-прекрасния син цвят, което като с пелена обгръща природното великолепие! Тишина, която изпълва съществото ти и чак звъни в ушите. Гледаш с широко отворени очи и погледа ти се стреми да забележи и най-малкият нюанс от пъстроцветната природна палитра. Не се уморяваш от тази хубост! Ако Рая има земно измерение, то това са Родопите и сигурно за това Бог е решил да го има и Кръстов, за да може почивайки си на върха му да съзерцава красота! Сигурно се е забавлявал, когато е създал другите сезони, но есента е сътворил със сърцето и душата си!

Заоблените била на хребетите, с приказния си рисунък, с различни нюанси – златно, искрящо жълто, пурпурно червено, уморено кафяво... Тъмнозелени борове, високи като катедрали и по върховете им сребристи отблясъци. Буковете, с невероятните си клони, като разлюляно море... Ширналите се пеещи ливади с необичайното пролетно зелено с тук там цъфнало закъсняло цветенце...
Красота и вълшебство!

Планината показва прелестите си малко по малко, като срамежлива невеста, защото знае, че този който има сетива да й се наслаждава, има нужда от време, за да си поема дъх от хубостта й! А онази перлена мъглица полазила из усоите... Подухне ли онзи родопски ветрец, който разрошва закачливо косите ти, пълни сетивата ти с нова хубост, променяйки я пред очите ти с разпилените листа във всички посоки... Гали те и с неподозирана нежност ти нашепва своята вечна приказка: запази тази ненагледна хубост в сърцето си и се върни отново, и отново... аз ще те чакам...
Неволно или нарочно казваш, благодаря ти Господи!

Дядо Висарион, игуменът му беше приятел. Разбра го от половин дума. На Иза и трябваше разговор с Бог, но не библейските сказания и мъдрости, тя ги знаеше, а обикновена простичка вяра. Нещо разтърсващо!

Малката църквица... Скромен иконостас... Запалени свещи по канделабрите... Тихо, съвсем тихо песнопение излязло сякаш от ангелски гърла. Свещенникът се молеше.
Влязоха почти на пръсти, за да не го смутят... В един миг запя, тихо като шепот, после малко по-високо. Прекрасният му глас се сля с другите звуци.

- Възлюби, Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичката си душа и с всичкия си разум, възлюби ближния си. Амин
Добре дошли, Бог да Ви благослови! Очите ми се радват да ви видят, сърцето ми е щастливо да ви прегърне.
- Благодаря ти дядо игумен.

Иво се измъкна незабелязано.

Разговорът вървеше трудно. Иза беше много умна и винаги намираше начин как да апострофира свещенника. Тя спореше, задаваше въпрос след въпрос, но с кротост и благост той бавно стигаше до сърцето й.

- Виждам, че ти притежаваш огромна духовна сила, мъдрост и нравствено съвършенство, Иза. Вероятно имаш аргументи от живота си, които да са по-силни от това, което ти казвам. Но не разпъвай душата си на кръст! Ти трябва да оздравееш! Помисли над това: ако е последното ти изпитание? Готова ли си да разочароваш нашият Бог, ако не се справиш? Мисли за светлината на деня, че всеки ден е подарък! А, как се отнасяш ти към тези прекрасни подаръци? Бог те е възнаградил с чувствителна душа! А, ти какво правиш с тази награда? Ще я погубиш ли в терзания? Зная, че Творецът е дал най-ценният си дар – любовта и Той се отнася с голяма нежност към влюбените. Ще кажеш, страдание е. Сега я няма. Това означава ли, че не бива да се радваме и че не бива да се влюбваме? Зная колко е крехко сърцето на една жена, но трябва ли да го накараме да замлъкне, защото е наранено? Човек преживява успехи и неуспехи, младост и старост в непрекъсната битка със злото. Никой не може да излъже съвеста си ако тя живее. Ти как живя, Иза? Добре или зле? Интересно и пълноценно, нали? Отвори, сърцето си, очите си за целия свят! Истинският живот е само един светъл и красив! Вярвай в това и изпитай удовлетворение от всяка преживяна минута.

Тези, на които отдаваме душата си, любовта си, получават най-голямата си награда! А, дали са я заслужили? Дали не сме сгрешили или прибързали, дали те са хората...

Дали от магичността на заобикалящата прелест, или от духовността и светостта на мястото, или благостта на дядо Висарион, Иза сякаш прелетя пътя към Кръста. Коленичи и зареди молитвени думи, излезли от най-дълбокото на душата.
Стаяваният страх, болката от страданието, неудовлетвореността от неосъществените мечти... всичко се разпръсна като угасващи искрици.
Една малка, прекрасна синя пеперуда затрепка и кацна, изглеждаше като синьо мънисто, вплетено в косите й, споделила момента на съкровенно пречистване...

Филип не миряса докато не успя да осъществи намеренията си. Позвъни на кой ли не. „Дебелите" връзки, които пусна в ход най-после дадоха резултат. Тази невероятна жена го заслужаваше. Попита Иво за състоянието й, отговорът беше повече от добър. С нетърпящ никакво възражение глас, с най-голямата учтивост и категоричност, на която беше способен отправи поканата си за нейното гостуване.

Иза се реши. „Е, какво толкова! Стотици пъти е летяла, ще се справи. Само за няколко дни е, все пак."

Празниците тази година бяха по-семпли, само в компанията на Иво и семейството му. Карло не успя да се върне, много динамични бяха пазарите, а и сливането с другата банка, коята купиха... Невъзможно му беше да пътува.

„Здраве да е, ще се видим на пролет. Тъкмо повод да си облека новото палто."
Хареса го от пръв поглед. Бяла, пухкава, ефирна почти яка, меко нежно падащо. От норка, дълго до глезените. Изненада се от етикета. Той я спечели окончателно, а и момичетата, които се въртяха около нея казаха, че приличала на принцеса!

Сладурки! Гледаха да си продадат стоката. На него имаше написано обръщение към собственицата:
„Идвам от ферма сред природата. Запазвам цвета и мекотата си, ако се грижиш за мен и аз ще ти отговоря със същото. С мен зимата ще ти се стори очарователно привлекателен сезон, независимо от валящият сняг и пронизващия вятър. Ще те държа в нежна прегръдка."

Пак е тук Виена – красавицата на Дунав!

- Добре дошла, Из и за много години! Радвам се, че те виждам отново, но нямаме време, виж колко е часа, ще закъснеем! Бързай, бързай! После ще се обясняваме...
- Хей, по-леко лудчо! За това ли ме повика? Да ме пришпорваш? Защо ли ти се вързах?
- Имаш само два часа да се приготвиш, бързай няма да ни чакат! Да се направиш още по-красива от колкото си, че не искам да ме излагаш! Шегичка! Ти си най-красивият рицар в пола, който познавам и няма да ти искам реванш, защото ми е кеф, че ме победи! А, сега скорост! Официално!

„Полудял"!

Когато отвори вратата и застана срещу него, Филип онемя от възхищение.
Черният кашмирен костюм, със слаба лъскавина, обгръщаше поотслабналата и фигура с нежна мекота. Белият блендиран с фина коприна шал от пашмина – най-меката и нежна вълна, която беше виждал, обгръщаше раменете й, черните искрящи перли, обеците, снежнобелите ръкавици, които слагаше на ръцете си, посребрелите коси... Напомни му нещо – лястовица! Кралска лястовица!

- Какво си се ококорил? Нали така искаше! Можеш поне да ми подадеш палтото... ама,че си! Ела да те прегърна, щурчо! А, сега ако си свършил с въртенето и суетенето, води ме!
- Ще ти завържа очите, ако не ми обещаеш да ги стискаш докато стигнем, дори с риск да ти разроша прическата!
- Добре де, ще ги стискам – води ме! Ама и ти си един...
- Няма да поглеждаш докато не ти кажа! Ще те усетя, ако хитруваш и тогава те връзвам!
- Обещавам! Щур чудак!

Пътуваха кратко. Стигнаха. Филип внимателно я държеше, подкрепяше я, насочваше я.

- Сега, седем стъпала. Добре, спокойно! Внимание, врата. Тук, насам! Събличаме палтото... ето така, дори и не помисляй, не хитрувай, ето този господин те заглежда, но няма да му обръщаме внимание, чакай...
Вече отвори очите си, Из! Това е моят подарък за теб!

Все още с премрежен поглед и несвикнали зеници, тя се огледа.

Прочутата, дълго бленувана, легендарната Златна зала на Музикферайн! Нейният храм, мечтаният й Рай, повече от три десетилетия! Царството на нейния Караян, иконата на класическата музика!

Изисканият вкус и стил от една минала епоха, елегантността на прекрасната декорация на флористите от Сан Ремо, с падащите многоцветни каскади, органът, колоните с телата, изящно нарисуваните тавани, ослепително блесналите кристални полилеи...

Внушителната барокова зала – този неземен свят изпълни всяка нейна клетка... Сълзите й се стичаха неконтролируеми...

Атмосферата я погълна...

Щраус... Щраус... Щраус – Йозеф, Йохан, Едуард – великите майстори на мелодията! Изключително точната и безукорна интерпретация на нотите, изсвирени от филхармониците, достолепната фигура на Зубин Мета, дори те не успяха да заглушат бурните и чувства! Вълнуваше се! Препускащото и полудяло сърце пулсираше в онези тактове, секващият дъх...

Това не може да се разкаже, невъзможно е да се опише с думи.

- Благодаря ти, Господи! Доживях! Аз съм тук! В моя мечтан, жадуван, Щраусов рай!

Само това имаше значение през тези два незабравими часа...
Пищност... очарование... хармония... игривост... страст... блаженство...
Онази бучица, която засядаше на гърлото й всяка Нова година, когато гледаше концерта от дома си, се стопи и изчезна...

Гледаше... слушаше... наслаждаваше се... екзалтирана... заслепена... пречистена и истински щастлива!

Стисна ръцете на Филип и прошепна през сълзи:

- Благодаря ти, обичам те...

По обратният път към дома:
„Там, където има омраза – ще нося обич, където има обида – ще нося прошка, където има несъгласие – ще нося разбиране, където има съмнение – ще внеса вяра, където има грешка – ще доказвам истината. Където има безнадежност – ще нося надеждата, където има тъга – ще нося радост, където има тъмнина – ще открехвам светлината...

                             И ще бъда Щ А С Т Л И В А!"

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]