club50plus.bg

 

За повечето хора, загубили скъп близък, съботата е особен, дори свещен ден. В студ и пек, сняг или киша, те неизменно са на гробищата. Носят цветя, палят свещи и се суетят около подредените гробове, след което стоят, застинали на малките пейки в тих унес, всеки с мислите си. Двамата пенсионери от години спазваха неотклонно този негласен ритуал, обгрижвайки гроба на злощастния си син, загинал при катастрофа. Три години след нелепата му смърт в една поредна събота установиха, че през няколко гроба от техния има прясно погребение. Отидоха до новата могилка, отрупана с венци и цветя. На дъсчения кръст и закрепения на него некролог прочетоха името на млада 35 – годишна жена. От снимката ги гледаше, радостно усмихната и навярно щастлива в момента симпатична брюнетка.

При редовните си посещения в гробищния парк, от близки на починалата разбраха,  че е родилка, умряла при раждането на второто си дете. Голяма семейна трагедия. Сепсис, вследствие на асфикция на плода. Почти седмица след загиването на плода в утробата и, установили смъртта му. Медиците се разтичали, последвала спешна операция, но както за детето така и за майката е  било твърде късно. Няколко дни преди термина, при  контролния преглед, генеколожката не си направила труда да прослуша сърдечните тонове на плода и от там тръгнало всичко. Резултата – новата купчина пръст, окичена с цветя и обляна от сълзите на близките.

На няколко пъти виждаха групичката роднини, водещи малко момиченце, което играеше около гроба на майка си. Там беше и съпруга на починалата, явно доста по-възрастен от нея, с почти побеляла коса.  Грубото му, обветрено лице, на човек работещ на открито беше посивяло от скръб. Може би беше строител? По късно се убедиха, че предположението им бе правилно.

Тъй като гроба бе в краен ъгъл на парцела и заобиколен откъм асфалтирания път  от масивни кестенови дървета, около него се беше оформило значително свободно пространство. Не изчакал пръстта на гроба да се слегне напълно, той ежедневно идваше с колата си, натоварена с пясък, чакъл и цимент. Направи кофраж и собственоръчно подготви бетона за бордюра на гроба, като около него изля широка плоча от 10-12 квадрата. После изля бетонния блок на паметника. След приключване на грубата работа докара нарязани, оразмерени и шлифовани плочи от снежно бял варовик, с които облицова излятата бетонна основа. За бордюра на гроба бе донесъл продълговети парчета бял мрамор. На место с донесените си каменоделски инструменти започна да ги гравира във форма на продълговат венец, с инкрустирани листа и цветя в него. После ги закрепи и налепи в контурите на бордюра. Дойде ред и на самия паметник. Явно някъде бе ползвал съответните режещи и шлифовъчни машини, защото донесе готовите детайли и започна да ги монтира. Работеше неуморно -бавно, но точно и вглъбено. Ръбатото му лице бе озарено от унесена, замечтана полуусмивка. Доста преди първата годишнина от смъртта на любимата му жена, паметника бе завършен. Две плити се съединяваха, като завършваха отгоре с гравирани глави на гълъби, склонени една към друга. В средата на едната плоча бе залепена същата уголемена  цветна порцеланова снимка на усмихнатата му половинка от некролога. Другата беше празна, но явно подготвена за него. Под снимката  бяха залепени блестящите букви от неръждаем метал на името и, както и годините на раждане и смърт.

Времето продължаваше невъзмутимо хода си. Но вече почти всички хора, минаващи по асфалтираната алея се спираха и оглеждаха с удивление красивия паметник и оформлението около него. Но направеното явно не го задоволяваше. Грижата за гроба и постоянното му разкрасяване беше станала някаква фикс идея за изтормозения човечец. Скоро след това измайстори и закрепи красив метален парапет, за да не би някоя забързана кола да застъпи широкия, крехък, варовиков тротоар. Донесе и наби в бетонна основа красива пейка и закрепи към дънера на един от кестените метален шкаф. В него държеше метличка, лопатка, кофа и стирка. И накрая направи нещо, което да увенчае и внесе завършеност на целия ансамбъл. В четирите края на варовиковия тротоар бяха набити бронзови стълбчета, високи около два и половина метра. Върху тях, също в метална рамка прозрачен полусферичен пластмасов лист с размери около два на три метра, оформящ ефирен въздушен параклис. В горната част на четирите бронзови стълбчета бяха  закрепени миниатюрни, също бронзови вазички. В тях постоянно бяха поставяни свежи цветя и даваха неповторим облик на цялото му творение. Замисълът и изпълнението бяха изцяло дело на отрудените му мазолести ръце и любовта, която извираше чрез тях. 

След окончателното приключване на замисъла си, един ден майстора си почиваше на пейката, запалил цигара и тъжно се вглеждаше в творението си. Стария пенсионер отиде да напълни вода в тубата от минерална вода, за да прелее гроба на сина си и да напълни вазите за цветя. Минавайки покрай него, реши да го заговори. Седна на пейката и го попита:

- Ще дадеш ли огънче и аз да запаля?

- Разбира се – отвърна той и поднесе фаса.

     Стареца смукна няколко пъти и дръпна с наслада. Погледна по-младия мъж и промърмори:

    -  От две години те гледаме и всички наоколо се възхищаваме на твоя Тадж Махал.

   Той го погледна учудено и попита:

- Тадж Махал ли? Че какво е това? За първи път чувам тази дума. Нещо на турски ли?

-Не знаеш какво е Тадж Махал ли?

И накратко му разказа историята на индийския Шах Джахан и любимата му Мумтаз и за това как след смъртта и изградил най-прекрасния мавзолей – символ на любовта за всички хора по света.    

Минаха няколко седмици. Настъпи поредната събота. Накъсаха цветя от двора на вилата, взеха няколко ароматни свещички, които палеха в монтирания към паметника на сина си метален, остъклен фенер и поеха с колата към гробищния парк. Спряха в края на алеята и излязоха от колата. Пътя им минаваше през монумента на майстора. Той стоеше на пейката ридаейки, обронил глава. Като че ли нещо не бе както трябва. Вгледаха се по-внимателно и просто хлъцнаха от изненада.

Металния навес с пластмасовия покрив липсваше. Беше откраднат, изтръгнат от основите си и наоколо се търкаляха само парчета начупена, прозрачна пластмаса. По надгробната плоча имаше грозни, размазани черни петна. Заради изчегъртаните метални букви от нея, криминалистите се бяха опитали с графитен прах да снемат следи от пръстови отпечатъци на неизвестните злосторници.

А смятаме, че народите на Изтока са варварски и нецивилизовани. Там Тадж Махал стои недокоснат от времето и хората от столетия. В началото на XIX-ти век британският генерал-губернатор планирал да разруши Тадж Махал и да го продаде на парчета, като монументът е спасен единствено поради липсата на потенциални купувачи в Англия. Кои бяха неизвестните вандали, които за няколко килограма метал бяха разрушили  малкия шедьовър, красящ този кът на скръбта и убили повторно съкрушения от мъката си Майстор?

С тези горестни мисли за несретната ни българска съдба, стария пенсионер и съпругата му се насочиха към гроба на детето си, за да изплачат тяхната и на Майстора мъка. 

***

Ако искате да видите и вашите произведения, публикувани в раздел Творчество, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, можете да ги качите сами.