Вход 
Влез чрез Facebook 
Регистрация 
Големият град тази вечер беше необичайно притихнал. Нямаше забързани хора по безлюдните улици, нито яростно профучаващи коли и изнервени шофьори. Липсваше обичайната глъчка и градска суматоха, сякаш винаги е било толкова пусто и спокойно. Минусовите температури и празничното настроение бяха прибрали хората по топлите им домове още рано вечерта, преди да се е мръкнало. Снегът заваля два дни преди Бъдни вечер, точно като по поръчка. Обгърна кипящия от живот мегаполис с бялата си зимна пелена и сякаш пленен от неговата хладна прегръдка, забързаният ритъм на града се успокои.
Благодарение на плътната снежна покривка, нощта изглеждаше още по-ярка и светла. Под слабото улично осветление можеше да се забележи екзотичният танц на снежинките – грациозна вихрушка от въртящи се във въздуха малки бели петънца с големината на грахово зрънце. Мигащите светлинки от прозорците на къщите подсказаваха, че въпреки привидното спокойствие и тишина, градът не спи, а чака да стане дванадесет часа, за да посрещне празника и хиляди деца да се втурнат нетърпеливо към елхата, за да разопаковат своите подаръци.
В детското отделение на болница „Света Анна" коридорите бяха мрачни и пусти. Всички малки пациенти, които не се нуждаеха от спешно медицинско наблюдение, бяха изписани у дома, за да празнуват със семействата си. Но ето че ненадейно шумът от детски стъпки на боси крачета, сновящи по студения болничен под, разкъса призрачната тишина. Една малка непослушна пациентка се бе измъкнала незабелязано от скучната си стая в търсене на забавления. Сънят бягаше от неуморните детски очи, а отегчението и липсата на развлечения я бяха принудили да се измъкне тайно от стаята си. Момиченцето беше облечено в сива болнична пижама, която стоеше като закачалка на кльощавата й фигурка, а на голата си глава бе завързала черна пиратска кърпа - подарък от любезната медицинска сестра. Лицето й бе бледо и изпито, а под живите детски очи се забелязваха дълбоки тъмни кръгове, резултат от коварната болест. Тя оставяше на развитото си въображение да я отведе далеч оттук, далеч от сивите и студени коридори на толкова омразната й болница. Сега се намираше насред океана, на огромен пиратски кораб, а вълните безмилостно се врязваха в корпуса му, докато платната се издуваха от мощния вятър. В нейните детски представи тя беше безстрашен пират, който се бори с банда моряци, опитващи се да превземат кораба и да откраднат сандъка с безценни съкровища. Момиченцето размахваше ентусиазирано въображаемия си меч, като посичаше прецизно противника, за да защити богатството и своята любима.
- Не можете да ме победите! Аз съм страшилището на всички морета. Аз съм капитан Джак Спароу.
Завладяна от играта, тя се въртеше на различни посоки, а съзнанието й рисуваше мъжествените образи на смелия й екипаж, който не се страхува от нищо, и на непобедимия пират, в който се бе превъплътила. Скоро противниците бяха победени, а корабът и богатсвото – спасени. Малкото момиче тържествуваше и ликуваше на борда на своя измислен кораб. Представяше си как тя и екипажът й пируват в капитанската каюта, а трапезата бе отрупана от всякакви вкусни ястия и напитки, чийто божествен вкус и аромат можеше почти да усети.
Отнякъде момиченцето дочу звука на позната мелодия, която я върна обратно в реалността. Тя знаеше тази песен. Всяка година децата от сиропиталището се нареждаха в кръг около празничната елха и пееха, хваната за ръце. Пригласяха им учителките и самият директор, който не пропускаше нито една Коледа, за да зарадва бедните сирачета с топли дрехи и празнична трапеза. Да, песента беше същата!
„Тиха нощ, свята нощ..."
Привлечено от познатата мелодия и изпълнено с чувството на необяснима радост, която стопли душата й, малкото момиче се приближи до стаята, откъдето идваше музиката. Вратата бе открехната и отвътре струеше лъч светлина. Без да се колебае, тя надникна. Пред очите й се разкри образът на друго момиченце, кръстосало крака върху огромното болнично легло, в което крехкото й телце почти се изгубваше. Беше на нейната възраст. Тя си припяваше тихо песничката от радиото, докато разглеждаше някаква книжка с твърди и цветни корици. Приличаше на истински ангел -облечена в розова памучна нощница със сплетена на ситни плитчици руса коса. Големите й като на кукла сини очи попиваха буквите от книжката, която така бе погълнала цялото й внимание. Изминаха няколко секунди, преди момиченцето да усети, че някой я наблюдава. Тя вдигна очи от книжката и се усмихна приятелски на неочакваната гостенка.
- Здравей! Аз се казвам Елица. Искаш ли да ми правиш компания?
Леко смутена, тя кимна несигурно с глава, след което влезе в стаята и се приближи до леглото й.
- Как се казваш?
- Симона – отвърна и неудобството й постепенно започна да изчезва.
- Приятно ми е да се запознаем. Мислех си, че тази вечер няма други деца тук, освен мен - гласът на Елица звучеше толкова сладко и невинно, като жуженето на безброй работливи пчелички в хубав пролетен ден.
- Аз също си мислех, че съм сама. Какво четеш?
Симона хвърли любопитен поглед към книжката.
- Това е приказката за малката русалка Ариел. Любимата ми. Ти обичаш ли да четеш?
Последва енергично кимане в знак на съгласие.
- Да, само че предпочитам историите за пирати. Някой ден ще стана мореплавател, ще бъда капитан на свой собствен кораб и ще кръстосвам моретата в търсене на съкровища.
Елица нацупи детските си устни и я погледна с неразбиране.
- Аз пък искам да съм принцеса. И някой ден принцът ще дойде да ме спаси, ще ми намери ново сърце, за да оздравея и ще живеем в замък с придворни, а аз ще яздя бяло като сняг пони и ще живеем дълго и щастливо.
- Какво ти е на сърцето? – попита Симона.
Лицето на момиченцето веднага посърна. Въодушевлението й сега отстъпи място на осезаема тъга.
- Докторът ми каза, че е много болно и за да оздравея ми трябва ново, по-здраво сърце. Мама не ми позволява да се натоварвам и не мога да ходя с другите деца на люлките, нито да тичаме и да играем на гоненица. Това ме натъжава.
- Защо не си с родителите си? Днес е Бъдни вечер.
- Трябва да остана тук, за да може докторът да ме наблюдава. Казаха ми, че всеки момент очакват да пристигне новото сърце, за да ме оперират. Мама и тате ще дойдат утре рано сутринта, за да ми донесат сладкиши и подаръците от дядо Коледа. Искаш ли утре пак да дойдеш в стаята ми, за да празнуваме заедно?
Симона кимна с ентусиазъм. Беше й приятно в компанията на това прелестно създание. Учудваше се, че е толкова болна, защото на външен вид изглеждаше като напълно здраво дете. Закръглено личице с розови бузки и очи, които грееха с необичайна светлина, изпълнени с надежда и вяра. Надежда, каквато почти не бе останала в душата на Симона. Вече толкова дълго тя се бореше със собствената си съдба. Когато състоянието й се влоши, бе преместена от сиропиталището тук, като й обясняваха, че в тази поликлиника работят най–добрите специалисти и доктори. И тя вярваше безрезервно на лекарите, защото й обясняваха и гарантираха, че лъчетерапията ще й помогне да оздравее. Тя трябваше да унищожи лошите ракови клетки, които я разболяват и съвсем скоро да се върне в сиропиталището при своите приятели. Но не стана така, както й обещаваха. Всеки ден я подлагаха на непоносима болка и мъчения, а страничните ефекти от химиотерапията бяха по–страшни дори от самата болест. Симона не осъзнаваше с какво е прегрешила в краткия си живот, че да заслужи такава съдба. Не разбираше защо трябва да страда толкова много, сама и изоставена в тази болница, която ненавиждаше. Нямаше подкрепата на родители или близки, които да й помогнат в трудните моменти на самота и отчаяние. Откакто се помнеше, тя бе кръгло сираче. Приятелите й в дома за изоставени деца бяха нейното единствено семейство. Разбира се, те я обичаха и подкрепяха в трудните моменти, но малкото момиче отдавна бе изгубило вярата си, че ще оздравее. Тя се чувстваше сам самичка с мъката си, изплащаща нечии чужди грехове, бореща се всеки божи ден с труднолечимата болест, която изпиваше последните й останали сили.
Докато тази вечер отново не почувства онзи живец в изтерзаното си тяло, онзи лъч светлина, заради който си заслужаваше да се бори. Днес бе пропуснала часовете на химиотерапия заради празниците и недостига на болничен персонал. Не й прималяваше и не й се гадеше, чувстваше се почти здрава и изпълнена с енергия. А в компанията на Елица, която също бе страдала като самата нея, Симона за първи път от толкова дълго време не се чувстваше самотна.
- Разкажи ми за своето семейство – примоли се тя на малкото момиче, което услужливо й бе отстъпило част от леглото си, за да се настани удобно до нея. Елица не чакаше втора покана и започна да разказва с тънък детски гласец, докато Симона я слушаше с неприкрит интерес и зяпнала уста.
- Тате е бизнесмен и често отсъства от къщи, защото трябва да работи, за да имаме парички. Но всеки път, когато се върне у дома, ми носи подаръци и от любимите ми детски книжки. Мама е учителка и много обича да преподава на деца като мен. Помага ми с уроците по математика, защото това е най–трудният ми предмет. Много е добра и винаги е усмихната. Живеем в голяма къща, имам си домашен любимец - морско свинче. Казва се Топчо, защото е много дебел – звънкият й смях озари тясната стая и на Симона й се стори, че белите болнични стени изведнъж станаха по-приветливи и нетолкова потискащи.
- Имаме си и прислужница, която се грижи за мен, когато родителите ми са заети – продължи да разказа Елица, след като се успокои от енергичния смях. - Обичаме да се разхождаме заедно в парка и да си споделяме тайни, които си остават само между нас. Понякога ми е тъжно, че си нямам братче или сестричка, с които да си играя, но... Хей, знаеш ли какво? – лицето на Елица изведнъж засия, осенена от блестяща идея. - Ще помоля мама и тате да те осиновим. Толкова ми е хубаво с теб, а и сме на една и съща възраст. Какво ще кажеш, а?
Очите й горяха от възбуда и въодушевление в очакване на нейния отговор. От тях струеше такъв ентусиазъм, че без повече да се замисля, Симона кимна в знак на съгласие и двете момичета изпищяха възбудено, като се прегърнаха.
- Ще бъде страхотно! Още утре ще те запозная с тях. Много ще те харесат, ще видиш.
Улисани в сладко бърборене и разговори за съвместното им съжителство, двете деца не усетиха кога е наближила полунощ. Когато видя колко показва часовникът на стената, Симона се сепна и подскочи от мястото си.
- О, трябва да се прибирам в стаята си! Всеки момент сестрата ще мине на проверка и ако не съм в леглото си ще ми се карат. Радвам се, че се запознахме, Ели. Нали мога да те наричам Ели?
- Разбира се – изчурулика малкият рус ангел.
- Значи ще се видим утре сутринта. На Коледа. Лека нощ!
- Лека нощ, бъдеща сестричке!
Докато се отдалечаваше от стаята на своята нова приятелка, Симона гореше от вълнение и се чувстваше заредена с позитивизъм и празнично настроение. Танцуваше около себе си в кръг и тихо си припяваше познатата до болка мелодия „Тиха нощ, свята нощ". Докато минаваше покрай стаята на дежурните сестри, дочу познатия глас на лекуващия я лекар. Смяташе да подмине и вече да се шмугне на топло под завивките, но детското любопитство в нея надделя и тя се спря. Долепи ухо до вратата, за да чуе за какво си говорят.
- Днес получих готовите изследвания на Елица. За съжаление, резултатите не изглеждат никак обнадеждаващи. Сърцето й няма да издържи още дълго това състояние и може всеки момент да откаже. Освен ако не се случи някакво чудо и спешно не намерим донор, малката Елица може и да не преживее тази Коледа.
Чу се дълбока въздишка, изпълнена със съжаление и огорчение. Гласът на сестрата трепереше от вълнение.
- Горките родители! Такива прекрасни хора! Неведнъж са правели щедри дарения на болницата. Би било жалко, ако не можем да спасим живота на единствената им дъщеря.
Докторът говореше бързо и студено, лишен от всякаква излишна емоция.
- Правим всичко по силите си. Чакаме някой друг да умре, за да вземем сърцето му и да го трансплантираме в гръдния кош на Елица. А дори не сме сигурни, че тялото й няма да го отхвърли. Такива операции често са много рисковани за деца на нейната възраст. Необходима ни е пълна съвместимост с кръвната група и физиологическите показатели на донора. Всичко е Божа работа и въпрос на шанс.
Истината за съдбата на Елица й подейства като удар с камшик право в лицето. Разумът й отказваше да приеме фактите. Защо Господ, ако той изобщо съществуваше, позволяваше на невинни деца като тях да се случват такива ужасни неща? Защо ги караше да страдат? Защо не им изпращаше своята помощ, когато толкова отчаяно имаха нужда от нея?
Една солена сълза се търкулна по бледата й буза и падна самотна върху студения мраморен под. Не след дълго бе последвана и от други горещи сълзи на безпомощност и печал.
***
Утрото на Коледа бе свежо и студено. Градът отново се беше събудил, за да посрещне най–хубавото време от годината – денят на Рождество Христово! Въпреки минусовите температури и студения вятър, хората бяха наскачали от домовете си, увити в дебели палта, шалове и шапки, за да се разходят с близките си до новооткритата ледена пързалка, да послушат коледни песни на площада и да изпият по един горещ чай в някое уютно и топло кафене. Градът гъмжеше от празнично настроени и усмихнати жители, които се разминаваха по улиците и си пожелаваха „Честито Рождество Христово!".
Прозорците на болница „Света Ана" бяха замръзнали от студа, образувайки по стъклата интересна плетеница от различни по форма и размер рисунки, някои от които наподобяваха гигантски снежинки и причудливи спирали. Дежурната сестра обикаляше по стаите, за да провери как са пациентите и да ги поздрави за празника. Тя стигна до стаята на Симона и влезе вътре. Носеше й малка торбичка със сладки и други лакомства, за да я изненада. Очакваше да види как щастлива усмивка грейва на лицето на малкото момиче, но не беше подготвена по абсолютно никакъв начин за това, което видя.
Симона лежеше неподвижна и вкочанена на своето легло, с отворени очи, все още взиращи се безизразно в тавана. На етажерката до леглото й имаше празна опаковка от хапчета, които бяха отнели живота на бедното дете. Сестрата се доближи да малкия труп, за да провери пулса. Стандартна процедура, която беше длъжна да изпълни. Чак когато установи липсата на сърдечен ритъм, тя забеляза, че детето държи в безжизнената си ръка лист хартия. Сестрата го взе и прочете написаното с детски почерк предсмъртно писмо.
„Моля, след като установите смъртта ми, сърцето ми да бъде трансплантирано възможно най-скоро на пациентката от стая 24. Тя е малко момиче на име Елица. Искам да получи шанса за живот, който аз нямах. Тялото ми е слабо и болно, но не и моето сърце. То е здраво и силно и ще я спаси. Пациентката е на моята възраст и със същата рядка кръвна група, което ме прави идеалният за целта донор. Надявам се да ми простите това, което сторих!
Моля ви, не тъгувайте за мен. Сега съм на много по–добро място. Тук няма болка, нито скръб. Вече не ме е страх от смъртта, след като знам, че притежавам силата да спася един човешки живот. Нека моето сърце бъде нейния подарък за Рождество Христово. Предайте й, че на Коледа наистина се случват чудеса!"
Все още няма коментари