Трохи живот

Normal_sam_1420

Елеонора вървеше бавно към моста.Облякла бе най-хубавата си рокля – червена, дълга, обвиваща се около крахката ѝ снага. Меките кестеняви къдри се диплеха по гърба, а по нежното ѝ лице нямаше никакъв грим.
Ето я реката,която щеше да я приюти и повече няма да ѝ се налага със сетни сили да се изправя след поредния удар на живота. Най-накрая ще получи прегръдка, без да моли и чака с години. Влажните и силни ръце на реката ще я обгърнат завинаги.

Сигурна бе, че няма да боли. Поне не толкова, колкото я беще боляло през всеки ден от краткия ѝ живот.
Стъпи на моста и погледна надолу – реката течеше спокойно и безмълвно и ѝ крещеше, че може да пази тайни.
Елеонора затвори очи и ето-мъничкото, слабо момиченце се появи. На връщане от детската градина, държейки вечно тъжната жена, попита:
-Бабо, защо другите деца наричат бабите си „майки"?
Баба ѝ се смути и ѝ каза, че вкъщи ще отговори на този въпрос.
Направи го. Господи, как болеше! Сълзите се стичаха по лицата им, но нито една от двете не ги избърса. Думите се забиваха надълбоко в чистото детско съзнание и като безкръвни рани гънгрясваха с годините. И тя имала майка, но след като я родила, я изоставила и отишла да работи в съседна Гърция. Не се върнала оттам, нито се обадила. Крехкото четиригодишно момиче не можеше да осмисли думите ѝ. Запомни само думата „изоставила".
По притворените очи на Елеонора закапаха едри капки дъжд. Нека вали... Тези небесни сълзи са деца на реката. Те я приветстваха и нешепваха, че майка им я чака.Тя познаваше тези капки. Те плачеха с нея в деня, когато си тръгна разплакана от началното училище.
Бяха в час по роден край и провеждаха беседа за професиите.Учителката задаваше въпроси, а след отговорите на децата, коментираше казаното от тях. Обсъждаха какво работят родителите на учениците. Класната на Елеонора знаеше за деликатното ѝ положение, но съучениците ѝ – не. Момичето, което седеше пред нея се обърна и попита:
-Ели, а твоите родители какво работят?
Елеонора погледна учителката смутено и каза:
- Аз нямам родители. Имам си само баба.
- Дори и дядо си нямаш! – учиди се момичето зад нея.
- Не. – Ели наведе глава и заплака.
Целият клас мълчеше и я гледаше съжалително. Така щеше да я гледа светът отсега нататък – с огромно пренебрежение и съжаление. Учителката дойде до нея, погали я по главата и ѝ каза да избърше сълзите си. Елеонора бръкна в раницата и извади пакетче салфетки. Попи сълзите си, но нямаше как да изтрие нещастното си настояще. Но сега можеше! Щеше да го напъха в реката и то повече нямаше да има възможност да я потиска.
Вчера навърши 21 години. Сама. Без празник, организиран от близки хора. Без торта и снимки за спомен. Без нито едно пожелание за живот и здраве, успехи, любов и светло бъдеще. Без никой и нищо!
Така се е родила, така и ще си отиде от света на живите. За нея това не бе по-лесният път – бе Единственият!
Дори се забави! Отдавна бе прогонена от немилостивото житие. Колко пъти животът я сравняваше със земята и я риташе безмилостно,а тя се изправяше изранена, ослепена, глуха и продължаваща да диша с хриптящи гърди от постоянен дванадесетмесечен, двадесет и четиричасов, ежедневен студ.
Проклет живот! Проклет Бог! Взе при себе си единственият човек, който я обичаше – баба ѝ. И го направи по най-болезнения начин – два дни преди абитуренския ѝ бал. Колко плака, проклина, мълча, крещя! Как си бе помислила само, че може дори един ден да бъде щастлива?! Семплата черна рокля отразяваше настроението ѝ – черно, безразлично, неочакващо нищо хубаво. Нищо и никаква абитуриентка с нищо и никакво бъдеще!

След броени минути мракът ще обгърне реката, а пък тя ще приюти нея – сирачето, за което никой не го бе грижа.
То вече не иска да живее! Не иска да носи тежестта на греха на майка си, която не е знаела кой е баща на детето ѝ! Не иска да върви само по улицата и да се прибира в жилище, в което не я чака никой! Не иска вечно мълчаливия телефоон! Не иска изгрева на слънцето! Не иска...!
Дъждът се усили. Едрите капки барабанеха по затворените ѝ очи.
Отвори ги бавно, сведе поглед към реката и полетя, за да намери покой в обятията ѝ.

 

В късните новини на следващия ден съобщиха, че реката е изхвърлила труп на млада жена, облечена с червена рокля. От полицията молеха гражданите, които имат някаква информация, да се обадят на телефон 166. Добавиха , че няма видими следи от насилие по тялото.
Потоанатомите не откриват следите по душата.

Розалина Ружина е дама с много лица - умел поет и затрогващ прозаик, успяващ с всичките си превъплъщения да развълнува и провокира размисли. Владее думите, а те й се отплащат, подреждайки се в красиви и затрогващи мисли и откровения ...

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]

Създадена на 19.02.2013 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    petar написа:

    Преди повече от 8 години

    Mnogo tejak,no i mnogo pouchitelen razkaz.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    исак написа:

    Преди повече от 8 години

    тази писателка е невероятно добра-поздравления


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    kiril написа:

    Преди повече от 8 години

    unikalna za pordn pat