club50plus.bg

За любовта между Homo Sapiens и Canis lupus

Никой не си спомня вече, как се появи преди доста години, като младо попълнение на кучешката глутничка, установила се в ареала около блока им. Както и останалите, кастриран и с неизменната цветна пластмасова марка на ухото. Но, с подвита, чак до корема опашка. Плашлив и недоверчив. И имаше за какво. Външния му вид бе направо отблъскващ. Средно голям, с кафеникава къса козина, като повечето от породата „улична - превъзходна”. Но, кожата на лявата половина на главата му почти липсваше, заедно с ухото. На местото му зееше грозна дупка в белезникавата кост на черепа. Липсата на ушната мида, се бе отразила и на слуха му, защато винаги се обръщаше към звуците с читавото си ухо.  И кожата около лявото му око бе обезкосмена и с грозни белези, но зрението му бе запазено. Лошо зарасналата плът от частичното му скалпиране правеше муцуната му леко озъбена и инстинктивно хората се отдръпваха с отващение, при вида на обезобразената му глава. Отначало всички го гонеха, а някои дори замеряха с камъни.

Незнайно защо, намери си място точно под прозореца на кухнята на апартамента, на първия етаж на блока до стаичката, определена за сметна шахта, каквито има в повечето панелни блокове, но никога не влезли в употреба по предназначение. На мръкване, когато движението замираше и хората се прибираха в домовете си, страхливо и с подозрително оглеждане се промъкваше и свиваше на кравай под прозореца им. Обикновенно по това време съпругата в семейството готвеше и апетитната миризма на гостбите се носеше през отворения прозорец. Под светлината на уличната лампа, безухия натрапник, застанал в поза „служене”, напрегнато и мълчаливо гледаше към източника и, облизвайки се навремени. Това разсмиваше отрасналити им двама синове и те великодушно му хвърляха по някой кокал. Постепенно това се превърна в ежедневен ритуал, като безразборното замеряне с остатъците от храната бе заменено с еждневното им изнасяне в стара емайлирана чиния. С присъща женска състрадателност, съпругата съжали нещастното  животно и го припозна за привилегирован храненик. Но интересно, не  остана единствената му ”майка Тереза”. Скоро към нея се присъединиха и други жени от блока.

Един ден съседка узнала от приятелка, живуща в съседния квартал за трагедията на животинката. Било единствено, оцеляло кученце на  кучка, натирена от къща в лозята над околовръстния път. Докато е било малко, хлапетиите са си играели с него. Но веднъж, две от по – големите, решили да си направят жесток експеримент. Залели главата му с течен разтвор от сода каустик. Почти месец се чувало от храстите около блока им жалното му скимтене. Майката непрекъснато облизвала главичката му. Явно, съдържащите се в слюнката и секрети и ензими са предотвратили инфекцията и постепенно раните се затворили. Така, на света се е появил малкия Квазимодо. Историята бързо се разчу и трогна милозливите женски сърца. Отритнатия грозник стана любимец на живущите във входа и на орляка деца, играещи пред блока. Като събрата си от романа на великия Виктор Юго, нашия герой имаше същото добро и отзивчиво сърце. Именно от Ушко въпросното семейство разбра, какво означава нарицателното „кучешка привързаност".

При всяко излизане на някой от обитателите на апартамента им вече имаха дежурния си придружител и охранител. До магазините, кварталното пазарче и до наскоро закупеното дворно място. И те, като някои от съседите им си бяха купили такова, на около километър, от другата страна на околовръстното. По времето на „соца”, местността бе обявена за жилищен квартал и с присъщата грижа за подрастващото поколение, подсигуряваха разширеното си възпроизводство за бъдещото потомство на синовете си. В течение на няколко години след придобиването му, събираха материали и парични средства, за да построят виличка, в която да се отделят след пенсионирането си. Старата им Лада-комби с ремарке съвсем се разхлопа от мъкненето на тухли, пясък, цимент и дървен материал. Отпуските и уикендите си прекарваха в усилен труд на „обекта”.  Близкото разстояние до блока им правеше възможно, понякога двукратно и трикратно прихождане пеша. Неизбежно, придружавани от Ушко, макар и същински Пиер Безухов. Станаха свидетели на всички ритуали при преминаване по черния път през територията, препикавана, т.е. маркирана от събратята му. Обикновенно, наобиколен от няколко свирепо лаещи от тях, заставаше неподвижен и спокойно изчакваше подушването му от всеки. След което тръгваше отново след хората си. Понякога се сбиваше с някой. Дори и доста по-едри екземпляри отстъпваха, уплашени пред необикновенния му вид и маската на заплашително озъбената му физиономия.

Пристигайки на дворното място се въртеше около стопаните и работниците и се търкаляше доволен в разкопаните цветни лехи за ужас на стопанката, която го навикваше недоволна. Но, в последствие местото за прашната му вана, в която търсеше спасение от бълхите си остана патентовано негово и при всяко идване се наместваше щастливо в него. В края на деня, с някой от семейството, или самичък се прибираше към блока. Особено интересни бяха реакциите му при пресичане на околовръстния път, системно претоварен през деня от движението на половиния градски трафик. Застанал на единия от тротоарите, зорко следеше преминаващия с грохот от двете страни поток от камиони, бетоновози и леки коли. В момент на разреждане, или спиране за завиващи в пресечките коли, ловко се шмугваше в празното пространство. Излизайки на отсрещния тротоар, спокойно продължаваше по безлюдния черен път, нагоре по обичайния си маршрут. По същия начин постъпваше и при пресичане на урегулираните със светофар кръстовища, следейки реакциите на пешеходците и тръгваше заедно с тях при светване на зеления сигнал. А околовръстното се бе превърнало в лобно място за десетки негови събратя, неовладели новия за тях инстинкт за оцелевяне сред бързо движещите се смъртоносни превозни средства. Това се оказваше фатално, най-вече за глезените домашни любимци, привикнали да бъдат водени на каишка, плътно до стопаните си. Почти винаги обявите за изчезнал любимец оставаха без отговор, тъй като хайванчето е ставало курбан по натоварените улици и булеварди на града.

А годините минаваха. Вилата вече бе завършена и стопаните и синовете им редовно сновяха пеша, или с коли между нея и апартамента в блока. Младежите отдавна бяха възмъжели, но все още необвързани за постоянно. По-малкият бе обхванат от мотомания и вече няколко години наред пърпореше с различни мотоциклети из града и страната. Между него и Ушко възникна необяснимо привличане. Животното различаваше безпогрешно сред хилядите звуци на трафика, този на конкретния му пореден мотоциклет. В същия момент, чувайки познатото ръмжене на двигателя, се втурваше неудържимо към пресечката пред блока, за да посрещне с радостен лай и весело припкане около прибиращия се моторист.

Един ден животното изчезна. Кланът на осиновителките му претърашува всеки храст и ъгъл в квартала, но Ушко бе пропаднал безследно. Поради това, че бе кастриран, не предполагаха, че са го отстреляли кучкарите от градския приют. Заразпитваха бабите, жените и децата, редовните посетители на люлките и пейките на детската площадка до блока. Същата вечер, едно от момиченцата от съседния блок споменало, че е видяло бял пикап, като хората от него са прибрали едно черно, новопоявило с в района куче. Решиха да проверят в общинския приют, в близкото до града село. Рано на следващата сутрин, пред приюта се стовари кавалкада от четири – пет автомобила, от които слязоха двадесетина души, предимно жени и деца, и мъжете шофьори. Пред дежурните от персонала, описаха изчезналото куче и попитаха дали вече е при тях. Отначало отговориха уклончиво, но една от жените, членуваща в някаква природозащитна организация намери прекия път към целта. Съвместяващия длъжностите пазач, гледач и готвач бай Гочо, срещу 5 лева измънка, че при тях има подобно на търсеното от тях куче, но имало жалба от квартала за него. Настояха да говорят с управителя. Наложи се да изчакат идването му от Общината, където е бил на оперативка. След около час чакане, от към селото се появи кола. Дойде до входа на приюта и от нея слезе управителя г-н Ташков. Разбирайки защо са тук, покани двама от дошлите в импровизирания си офис. Показа им писменна жалба, от познат на всички от блока стар мърморко, който твърдеше, че животното е неизличимо болно и следва да се евтаназира. Надигна се глъчка до небесата. Всички вкупом твърдяха, че това е клевета и животното е съвсем здраво. След прегледа от ветеринарната докторка на приюта се установи, че освен белезите от осакатяването, на животното му няма нищо. Наложи се майката на моториста да подпише протокол за осиновяване на Ушко, с изричното задължение да го гледа на синджир и повод на вилата им в извънградската зона. След задължителното обезпаразитяване им го връчиха и с радостна глъч тайфата се натовари на колите и отпраши обратно към града.

Но, Ушко по никакъв начин не пожела да бъде вързан и затворен в двора на вилата. Многогратно успяваше да се отскубне, прегризвайки въжето или кабела, с който бе привързан нашийника му със синджир. Дори успя да прокопае дупка под оградата и да се изпари в посока на блока. Така статуквото се възстанови и заживя предишния си живот, търкаляйки се по полянките около блока и тичайки със събратята си наоколо, олайвайки вкупом преминаващите коли и трополещите колички на клошари и цигани по околните улици.

С времето животното видимо остаря. Космите около муцуната му побеляха. Стана по-тромаво и с часове се препичаше на слънце на полянката пред блока, както старците пред магазина. Взе да не дочува и се стряскаше, когато изневиделица някой застане до него, дори това да бяха най-близките му. Изключение правеше младия рокер, когото подушваше и усещаше отдалеч, както преди и весело накуцваше около мотора му.

Но има ли нещо по-непостоянно от щастието, било то кучешко, или човешко? Един ден, младия рокер не се прибра. Не се появи и на следващия и на по-следващия ден. Пред входа, където живееше, се събираха младежи с мотори, влизаха и излизаха и се щураха нагоре-надолу. Ушко  с нарастваща тревожност и безпокойство наблюдаваше суматохата. След около седмица, сърцето му не издържа и даде простор на изтерзаната кучешка душа. Цяла вечер се чуваша тъжното му скимтене и виене срещу пълната луна...

На следващия ден пред блока пристигна катафалка и от нея служителите от обредната фирма, заедно с очакващите ги пред входа хора внесоха бял ковчег. От апартамента се разнесе писъка на покрусената майка и негова осиновителка. През остатъка от деня потока от хора не спираше и вечерта прозорците на апартамента светеха тревожно.

На следващата сутрин пространството пред блока се изпълни с хора и коли. Ушко от храстите срещу блока гледаше към тълпата, очаквайки да се появи любимия му приятел. Около обяд пристигна същата катафалка. След малко от входа изнесоха отворения ковчег. През сълзащите си вече от старост очи животното видя и почувства, че в него е ТОЙ, неговия стопанин и повелител. Но, защо е така странно неподвижен и не му подвиква приятелски, както всеки друг път? Ковчега потъна в катафалката. Хлопнаха задния капак. Колата потегли, а зад нея се престроиха и тръгнаха няколко мотористи и поток от коли.

С нарастващо неразбиране и тревога животното хукна след колоната. На пресечката с околовръстния път, колоната с погребалната процесия бавно се изнизваше и влизаше в общия трафик. Постепенно и последната кола се скри след завоя. Ушко побягна след нея. Но, в освободената вече лента за движение ускоряваха колите от насрещния поток. Без да се спира и оглежда, кучето припна по платното. В този момент тежък бетоновоз го помете и като огромна ютия го размаза върху асфалта. След него и други, и други, и други...

Часове по късно, ругаеща чистачка в сигнално оранжева жилетка изстъргваше с маталния наконечник на метлата си парчетата кожа и жалките остатъци от телесната битност на животинчето и ги изсипваше в черен найлонов чувал. А в същото време, някъде в паралелната  безкрайност и безвременност, душевната му същност весело припкаше след познатия му до болка звук и грохот на мотоциклета на младия рокер. И двамата, по-живи от всички нас...

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ