club50plus.bg

Не чакван отпуск от цели три седмици. Хана не знаеше какво да прави с това
безкрайно много свободно време. Без ангажименти, без планове, без будилник.
Не беше свикнала на бездействие и лудна. Кръстосваше апартамента като току-що затворен див тигър.

Не й се излизаше, не искаше да вижда никoй. Нe можеше да понася себе си, камо ли изкуствените усмивки на безлики маски. Не й се обсъждаше времето – и то беше сиво и монотонно като всичко в нея.

Включи компютъра и се зарови из сайтовете за почивки. Не знаеше какво точно иска и остави на моментната си реакция да направи избора. Очите й се
спряха на малко алпийско селце, подредило къщите си край живописно, прелестно езерце. Взе телефона:

- Добър ден. Спокойно ли е при вас, или е пълно с туристи?
- Добър ден, госпожо. – отговори й дежурно любезен глас.
- Ваканциите на децата все още не са започнали и имаме малко гости. Това устройва ли ви?
- Напълно, благодаря ви. Ще тръгна след час и ще наема стая на место. До довечера ще съм при вас и тогава ще реша колко ще остана. Приятен ден. До тогава.
- Чудесен ден и на вас, госпожо. Ще се радваме да ви посрещнем. До довечера.

Хана опакова малко бельо, два чифта дънки и няколко блузи в малка пътна чанта. Взе няколко диска с подбрана любима музика и се качи в колата.

Курортчето надмина очакванията й. Твърде отдалечено, за да срещне случайни познати. Mалкото посетители не се мяркаха. Бокса работеше и тихата медитативна музика изпълваше малкото уютно апартаменче. От терасата се
откриваше страхотен изглед – сякаш, седейки на нея, се носеше над кристалното езеро. Pеши да погледне най-сетне в лицето на преследващите я чудовища, вампирно изсмукващи силите й.

Hе се страхуваше от началото на бурите. Беше се научила да оцелява в тях. Страхуваше се, когато се задържаше твърде дълго в средата на спиралата – никога не знаеш, дали ще те изхвърли през широкия отвор на фунията си, или ще те захвърли смачкана в точката на свиване. В най-горещата точка на болката... Болката на скръбта... Скръбта е едно от най-чистите чувства, на което сме способни. Когато скърбим истински, целият... целият вътрешен шум в нас
стихва. Сред настъпилата тишина откриваме себе си. Това са моменти, които ни формират като личности. Някъде беше чела, че колкото повече болка може да понесе човек, толкова любов ще му се отпусне. Отдавна не помнеше какво е да е без болка. А любов... толкова много любов имаше в нея. Само че, ежедневното й раздаване не облекчаваше. Не охлаждаше кожата й, която се гънеше конвулсивно над вулканите в нея. Твърде популярна е формулировката, че няма незаменими хора. Да бе, да! Ама не! Я се опитай да обичаш вино, а да пиеш водка. Все е с В, нали? Да обичаш един, а да се любиш с друг.

Смях в залата ли? – неее, скърцане със зъби.

Май... пак се озова в окото на торнадото... Облегна се в шезлонга и остана неподвижна, с вперени в далечината, немигащи очи...

- Обичам те, Любов моя... Помогни ми... Помогни ми да те видя отново...

От очите й се стичаха горещи и горчиви сълзи. Убийствено горчиви. Само
тяхното движение нарушаваше застиналата й неподвижност и издаваха
смразяващия й ужас, обзел я в окото на торнадото... в нея...

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]