club50plus.bg

Нахлузиха й на голо парче набран кафеникав плат, прихванат на раменете, препасаха я с връвчица, дадоха й сандали с равна подметка и ето че заприлича на древна римлянка от народа. Дадоха й също син плащ, което показваше, че не е от най-окаяните гражданки, на които и плаща беше с чувален цвят.

Сега чакаше да й сложат грим. Беше изключително забавно да участва в тези масовки. Действието се развиваше по време на Спартак. Декорите за филма бяха невероятни. Беше изграден площада на Древен Рим с ограждащите го сгради и то в съотношение едно към едно. Е, разбира се това бяха само фасадите на сградите, но за нея нямаше значение, защото усещаше атмосферата на древния град. Още по интересно беше, когато от трибуните на бутафорния колизеум наблюдаваше как се бият гладиаторите, как прекъсваха боя, за да могат гримьорите да изрисуват прясно кървящата рана... Внимаваше какво точно се иска от статистите, крещеше страстно „Kill" с протегната напред ръка, като настървено сочеше с палец надолу. Вживя се в ролята си и това беше вълнуващо преживяване за нея.

Загледа се в чевръстите ръце на гримьорите. В стаята бяха само двама, мъж и жена. Младежът, около 25 годишен, докато изчакваше поредната статистка да седне на стола, огледа чакащите. Посочи Калина, която беше на ред.

- Тази госпожа искам да гримирам аз – обърна се той към по-опитната си колежка.

Гримьорката не каза нищо, нервно размаза фон дю тена по мишниците на чернооката хубавелка.

- Нищо не трябва да лъщи. Готова си.
- После се обърна към Калина.
- Хайде!

„Странно, защо ли момчето така настойчиво искаше да бъда при него? И защо тя се подразни от това?" – зачуди се възрастната жена.

- Защо си скубете толкова много веждите? – попита гримьорката докато нанасяше фон дьо тена.
- Има достатъчно разстояние между веждите ви, не са сключени. Няма смисъл.

Статистката от съседния стол беше готова, младият гримьор доближи колежката си и настойчиво каза:

- Веждите остави на мен!

Подхвана вежливо Калина и я поведе към работното си място.
Мълчаливо и с трепет се захвана с веждите й.
„Какво ми има на веждите?" – отново се зачуди жената, затвори очи, а споменът нахлу в нея. Беше десетгодишна, растеше без майка и не проявяваше интерес към разкрасяването. Веднъж, когато беше у своя съученичка, по-голямата й сестра заядливо каза:

- Бе, ти, миличка, не си ли много малка да си почерняш веждите?
Калина онемя от изненада. Дори не знаеше, че може да се почернят вежди.
- Освен това бая си попрекалила с чертата – продължи вещо момичето.
- Толкова дълги вежди не са естествени.

Оттогава Калина намрази веждите си. Като студентка започна да ги скубе, като ги скъсяваше наполовина. И от вътрешната страна отстраняваше косъмчета. Отначало момичетата от общежитието й правеха забележка, обясняваха й от къде трябва да започват веждите и каква дължина ще й отива, но като видяха колко е вироглава, я оставиха да прави каквото ще. Вече наближаваше петдесетте, никой не обръщаше внимание нито на веждите, нито на гримовете й и точно сега тези двама специалисти някак се заинтересуваха от тях.

- Ето – чу гласа на младежа.

Отвори очи. Погледна в огледалото и ахна. Над изненаданите й очи се извиваха познатите й ОМРАЗНИ дълги вежди.

- Така е по-добре, нали? – гордо каза гримьорът.
Смутената жена се втренчи в него. Шегува ли се? Какво става, за Бога? Не, не, той беше искрен и изключително доволен от резултата.
- А сега с молив ще нарисувам и косъмчета под тях. По това време никой не си е скубал веждите...
- Какво ли ще се види в този калабалък? – каза развеселено Калина.

Сякаш полетя към снимачната площадка. Неудобните сандали без ток (кой в древен Рим е ходил с ток) сякаш я носеха. Душата й пърхаше радостно, а очите й блестяха.

Предстоеше битова сцена. По тясна калдъръмена улица бяха наредени сергии с плодове, зеленчуци, съблазнително увиснали колбаси и хляб. Преди снимките „римлянките" разграбиха хубавите кошници набързо и за Калина остана една семпла торбичка. Изглежда щастието озари и торбичката, защото една от статистиките завистливо и направи комплимент:

- Уау, колко хубава торбичка, а аз с тази тъпа кошница...
- Вземи я, ако искаш...

Жената я грабна с охота, но като погледна кошницата в ръката на Калина, съжали. В това време ги повикаха. Наредиха се на опашка за хляб. Няколко пъти се повтори сцената, но режисьорът прекъсваше снимките преди тя да „си купи" хляб. Разместиха ги. Този път Калина „купи" хляб, обърна се и за секунда се поколеба. Никой не ги беше инструктирал какво да правят, ако направят покупка. После тръгна... да, купила е хляб за семейството... изгледа преценяващо стоката на следващата сергия, „реши", че за сега няма нужда от друго и продължи... Стигна до самата камера. Такъв беше пътя, мина покрай нея. Боже, колко вълнуващо беше... Чувстваше се актриса, съвсем осезаемо усещаше семейството си в близката къща, хлябът ухаеше в кошницата, а камерата на половин метър от нея й се радваше.

- Достатъчно – доволно каза режисьорът и прекрати снимките.
А дали са излезли невероятните й вежди?

От тогава Калина си изписваше веждите по същия начин. Остави ги да растат свободно да види какво ще са получи. Е, не станаха като в детството й, но пък тя знаеше какво да прави.

Веднъж на сладки приказки и на кафе, една от приятелките й каза:

- Никак не харесвам изписани вежди. Колкото внимателно и фино да са изрисувани, то си личи. Неестествено е.

Охо, пак й говореха за неестествено. Калина обаче не обърна внимание. Тя си имаше незабравим спомен, един урок, даден с мерак от специалист, който промени отношението й към самата нея, а от там и излъчването й.

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]