Краставичко се опули много рано тази сутрин. Бързаше за големия водопад.
Беше прочел в една много важна книга, че краставиците съдържат предимно вода, затова жадуваше да срещне съдържанието си в по-грандиозен вид. В началото мислеше да се отправи към океана, зашеметен от мащаба му, но после се отказа по същата причина.
Разбира се, той не искаше да се наслаждава самотно на гледката и бе поканил своята приятелка – Динята, която също бе предимно вода, пък и зелена.
Другите им се присмиваха на дружбата, но Краставичко не се срамуваше от значително по-голямата си приятелка, поразен от любовта чак до дръжката, зеленеейки от щастие. Всеки път, когато видеше Динята, семките в него се разбушуваха страстно, което, ако беше океан, би предизвикало огромна вълна, дори цунами. За негово щастие семките на неговата любима, усещаха някак си вълнението на своите посестрими и тихо гъделичкаха дебелокорието ѝ.
Така двамата с тези си трепети, оплели развълнувано дръжки, бързаха към водопада. Гледката се оказа внезапна и зашеметяваща. Водата гръмогласно кипеше и стремглаво се свличаше надолу, сякаш твърдо решена да пробие някога цялата земя.
– Колко много вода! – възкликна Краставичко.
– Повече от цял бостан с дини – отвърна неговата спътница.
Той се засмя, представяйки си, как купища дини подскачат във водната стихия, а Динята така се засрами, че се изчерви чак отвън. Тя винаги си мислеше, че казва нещо неуместно и затова често мълчеше, но сега спонтанно се изпусна. Нейният приятел, усетил смущението ѝ, побърза да сподели въображението си и поуспокои чувствителната си половинка. За всеки случай обаче, тя не проговори до края на водното зрелище.
Когато си тръгнаха, Краставичко бе така горд от своя произход и съдържание, че направи най-краставичето признание:
– Така чувствам водата в себе си, че ми е все едно, дали ще съм краставица или диня – отсече той, смятайки че е направил най-истинския възможен комплимент. Този път Динята така се разсмя, че той почти се превърна в диня от срам.
Двамата вплетоха отново дръжки и потънаха по пътя, един в друг.
Орденът на желъда
Голямата поляна под старата липа гъмжеше от обитатели.
Суетнята бе предизвикана от появата на един много сериозен желъд, дошъл от високите върхове на планината. Шипки, къпини, шишарки – всички бяха много развълнувани, в трепетно очакване на височайшото посещение. Сладкодумно Желъдко бе потънал в историята на своя произход и бъдещето на своите последователи, и множеството около него набъбваше като кошер.
Всъщност онова, което прехласваше неговите служители и внасяше сериозна претенция в простичкия им живот, бе основаването на голяма организация – „Върховен орден на планинския дъб", представлявана пожизнено и еднолично от членове, заслепени от трансгалактическите ѝ перспективи. Само орехчето, което винаги задаваше въпроси, си позволи да пита: дали има такъв равнинен Орден на дъба? Но Желъдко така го погледна, че той се сви в черупката си с всичките останали въпроси и с много съмнения.
Разбира се, никой не обърна внимание на въпроса, защото всеки от равнината вече гледаше към върха, пък и по-нагоре.
Така Орденът бе основан без въпроси и яснота, освен едно категорично условие за членство – такса за вдишване на Върховен високопланински въздух. Без този въздух не би имало единност в организацията и би се възпрепятствало функционирането ѝ – така се изрази Желъдът.
Орехчето отново се замисли, защото приключенският му дух неколкократно го бе отвеждал до върха, пък и до съседни, по-далечни планини, но никаква такса не го бе преследвала. Това много обърка мислите му, та гънките на ядката му се сбръчкаха още повече.
От този ден всички (без орехчето) гледаха замечтано към върха и забравиха за равнината, гората, корените си, а някои дори ограничиха дишането си, за да имат повече място за Върховния въздух. Усилия се полагаха само за таксата и Желъдко охолстваше, затрупан от ласкателства и всякакви придобивки.
И може би всичко щеше да продължи докато гората съществува, ако не бе дошъл друг обитател от подножието на върха – Боровинката. Тя така се смя на историята с Ордена, че опръска всички негови членове с боровинков сок, без разбира се Орехчо, който отдавна спазваше съмнителна дистанция.
Оказа се, че дъбовете не растат толкова високо, а нашият важен Желъд бе единствената издънка на малка дълбока вейка от съседната гора, която всички бяха подминавали без особено внимание. Биографията и авторитета на Желъдко за миг се срутиха, а заедно с това и мисията му – Върховния орден. Той бе позорно изгонен от гората, а всички ужасно се засрамиха и повече никога не погледнаха нагоре.
Единствено орехчето и боровинката пътешестваха свободни – за тях нищо не се бе променило.
Вихрен Михайлов е свободен Човек, основател и осъществител на Арт Средище за Добруване!
Вихрен е украсил пъстрата есен с раждането си на 14 октомври 1967 г. Следвал e актьорско майсторство и режисура, завършил е Психология и Рефлексотерапия. Инструктор по йога и бойни изкуства.
Богата и широко скроена душа, подвижен хоризонт и просторен мироглед. Изпод дланите му излизат шедьоври на съвременното изкуство, устните му нашепват мъдрата любов на вековете, а в сърцето си таи посоки към всемира.
Освен автор на стихосбирките Трохи в пазвата, Бъдник и РазноСписваници, Вихрен е автор и на керамични уникати: копия на съществуващи паметници на културата, вази, кашпи, свещници, купи и скални миниатюри – съчетания от камък, шамот, глина и растения.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Все още няма коментари