Вход 
Влез чрез Facebook 
Регистрация 
Тя погледна пътя, прав и безкраен. Губеше се някъде в далечината. По това време на деня нямаше автобуси, трябваше да отиде пеш до разклона, извън селото, и там да чака някой от преминаващите автобуси. Тръгна. Цял живот беше вървяла, цял живот чакаше нещо. Понякога се уморяваше, но вървеше и чакаше. Какво чакаше? Често нещо малко и незначително, но то я изпълваше с надежда, с някаква илюзия.
Денят уморено, сякаш въздъхвайки, си отиваше. Като че ли се доловяха безшумните му стъпки, които заглъхваха там, някъде, на запад. Последните слънчеви лъчи позлатяваха листата на орехите покрай пътя. От двете страни на шосето растяха стари дългогодишни орехи, чиито корони хвърляха мека сянка като крило на огромна птица. Жива душа не се виждаше по пътя. Хората се бяха прибрали от работа и всичко наоколо потъваше в тишина. Оттатък шосето, зад стената от орехови дървета, се простираше полето, зелено море, което стигаше до далечните хълмове на хоризонта, светлосини като леки прозрачни завеси.
Тя вървеше и пред погледа й пътят се чернееше като траурна лента, очертана от зелените орехови дървета. Беше сама, съвсем сама. И днес мъжът, който купи къщата, я поглеждаше странно. Сигурно се чудеше, че сама жена, на вид дребна и слаба, продава родната си къща. Може би непознатият се питаше има ли брат, сестра или роднини. Нямаше нито брат, нито сестра. Мъжът дълго оглеждаше къщата, влизаше, излизаше, обикаляше стаите, взираше се в пода и в тавана, сякаш търсеше нещо, което е оставил някъде, но не можеше да си спомни къде точно. Нона вървеше след него. Накрая не издържа и го попита:
- Купувате ли я или не?
Непознатият вдигна глава и я погледна. Сигурно острият й тон го сепна. Не отговори веднага. Направи две крачки и докосна стената. Докосна я така, сякаш я погали с длан, за да се увери, че е гладка и хладна.
- Да – отговори бавно. – Купувам я.
Излязоха на двора. Мъжът изглеждаше странен, мълчалив, унесен, четиридесетгодишен с очила с тънки метални рамки, сив костюм, светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка. В дясната си ръка стискаше чанта с надпис „Европейски съюз".
- Ще Ви закарам до града – предложи той.
- Благодаря – отказа Нона. – Имам още малко работа тук.
Той се качи в лъскавото си „Пежо" и потегли, а тя остана на улицата и гледа колата, докато изчезна. „Защо ли купува таза стара къща и какво ли ще я прави?" – запита се, но това не я интересуваше. Бяха се договорили и къщата вече не беше нейна. Искаше само още една, последна нощ, да пренощува тук. Струваше й се, че ще открие нещо, което е пропуснала, което не е забелязала и не е усетила през годините.
Когато се стъмни, тя се съблече и легна в голямото дървено легло. Не запали лампата. Лежеше и се ослушваше. Напрягаше слух да долови стъпки, шепот. Вярваше, че душите на починалите се връщат в къщите, където са живели. И тази последна нощ тук искаше да чуе стъпките и шепота на майка си и баща си, сякаш за да разбере какво мислят за живота й, одобряват ли това, което беше направила, не се ли сърдят, че продаде родната къща. Дълго се колеба дали да я продаде. Накрая реши. Не можеше повече да се грижи за нея. Беше й трудно всяка седмица да идва тук и да я поддържа.
В тъмнината ясно виждаше всичко в стаята: стария орехов скрин, масата, столовете, дори портрета на стената с майка й и баща й като младоженци. Прозорецът беше отворен и отвън неусетно навлизаше нощният хлад. Беше тихо, много тихо. Изведнъж нещо леко проскърца, сякаш се открехна врата. Нона трепна. Те са вече тук. Тук са, каза си. Душите на мама и татко дойдоха, за да не съм сама. Унесе се в спомените. Спомни си лятото, когато завърши гимназия. Баща й я заведе при далечен техен роднина, собственик на строителна фирма.
- Богдане, – започна колебливо и нерешително баща й. – Това е дъщеря ми Нонка. Това лято завърши гимназия и трябва да й намерим работа. Ти си богат, влиятелен, ти ще ни помогнеш.
Богдан бавно я изгледа от главата до петите. Разгледа я сякаш се готвеше да я купи от баща й.
- Хубава дъщеря имаш, бай Петре, – каза. – Няма да я оставим без работа. Ще й намерим хубава работа. За хубавите момичета, трябва хубава работа, а не каква и да е и хубави пари да получава.
- Да си жив и здрав, Богдане – зарадва се баща й.
- На мен ми трябва такова момиче – продължи Богдан. – Ще я взема за секретарка. Да приема поръчките, да се обажда по телефона, а от време на време да вари по някое и друго кафе за специалните гости. Животът ще си живее при мен и доволна ще бъде. Ще видите.
Благодаря ти, Богдане – не спираше да благодари баща й. Не очакваше толкова лесно да се реши въпросът с работата й.
Но Нона не се зарадва. Баща й не забеляза, но тя долови в погледа на Богдан онзи мъжки огън, който се разгаря при вида на младо и хубаво момиче. Усети го, но си замълча. Не искаше да прекърши волята на баща си и да помрачава радостта му. Беше горд, че е успял да й намери работа в тези трудни времена. Повечето от приятелките й бяха без работа, търсеха, но не можеха да си намерят.
Баща й я остави във фирмата на Богдан и си тръгна доволен, а Нона реши, че каквото ще да става няма да позволи на Богдан да постигне това, което е намислил. Той обаче имаше опит с хората. Работеше с много хора и не му липсваше интуиция. Веднага прецени, че Нона няма да се даде лесно и предприе продължителна обсада. Беше женен, имаше дете, но това не му пречеше да опитва всички познати методи, за да спечели сърцето й. Започна със заплатата. Даде й висока заплата и Нона прие това като стимул. Работеше, стараеше се, за да оправдае парите, които получаваше. Често оставаше и след края на работния ден.
Богдан не пропускаше празниците – осми март, рожден ден, имен ден. Винаги беше готов с цветя и с някакъв подарък, но внимаваше подаръкът да не я обиди. Когато обаче няколко пъти я покани на вечеря и започна да й прави открити недвусмислени предложения, Нона отказа. Опита се да я изнудва и тогава тя му заяви:
- Това, което сте намислили, господин Жеков, няма да го бъде!
Остави всичко и напусна. Много добре знаеше как майка й и баща й ще посрещнат новината за напускането й, дори усещаше болка от мълчаливия упрек в очите на баща си, но това беше нейното решение.
След няколко месеца се омъжи за Тодор, шофьор на Богдан, младеж на нейните години, малко стеснителен и простодушен. Може би дълбоко в себе си искаше да покаже на Богдан, че колкото и да е велик, колкото и пари да има, каквито хотели и офиси да притежава не може да е господар на човешките сърца и не може да си купи всички удоволствия, които желае.
Животът й с Тошко не беше лесен. След няколко месеца Богдан уволни Тодор и на негово място назначи друг личен шофьор. Нона и Тодор отидоха на село при родителите й. Без работа, без пари по цял ден се мотаеха насам-натам, сподирени от недоволните погледи на майка й и баща й. След половин година Тодор започна работа в града като шофьор на автобус. Заживяха под наем в един от панелните квартали. Не се мина и година и Нона роди Милена. Дните се нижеха еднообразно и понякога се питаше за такъв ли живот беше мечтала? Тодор се връщаше късно от работа уморен, посърнал, а понякога се прибираше и пийнал, очите му плуваха в синкава мъгла. Лягаше и заспиваше. Нона го гледаше, заслушана в ритмичното му похъркване и си мислеше за Богдан. Още не беше сигурна дали постъпи правилно. Богдан й харесваше, културен, изискан, а и работата й допадаше и добри пари получаваше. Животът й щеше да е спокоен, нямаше да тъне в мизерия и да се бори за всяка стотинка. Омъжи се за Тодор не по любов, а по-скоро да накаже Богдан, но какво спечели; скука, бедност и Милена, дъщеря й, която единствена й даваше някакъв смисъл в живота.
Тодор започна да се оплаква. Стомахът го болеше. Мързи го да работи, мислеше си Нона, и се прави на болен.
- Ще те боли – казваше му тя – пиеш и пушиш по кутия и половина на ден.
Но Тодор не я чуваше. Състоянието му обаче внезапно се влоши и се наложи да влезе в болница. Оперираха го. Всичко стана толкова бързо, че Нона не можа да разбере кога и как се случи. Изписаха го. Изглеждаше добре. Спря да пуши и да пие. Нона се зарадва, че най-после му е дошъл акълът в главата, но радостта й не трая дълго. Тодор отслабна, цветът на лицето му се промени, стана като на лимон, и тя разбра, че идва най-страшното. Лекарите й бяха казали, че са оперирали язва, но сигурно е било рак или може би ракът след това се е появил.
Тодор почина и Нона разбра, че на никого не може да разчита. Преди се залъгваше, че ако беше приела ухажванията на Богдан, животът й щеше да е спокоен и уреден. После, когато се омъжи за Тодор, си мислеше, че мъжът е длъжен да осигури живота на семейството си, но сега разбра, че човек става истински човек в мига, в който започва да се грижи за някого. Трябваше да започне работа и както някога намери сили да заяви на Богдан, че не е познал и е направил сметката си без кръчмаря, така и сега си каза, че каквото ще да става, ще се справи сама.
Усети в себе си силата на вълк единак. Сега Богдан й се виждаше жалък. Той разчиташе на парите и си мислеше, че те могат да отворят всички врати, а Нона разчиташе на двете си ръце и знаеше, че те няма да я подведат.
Нае кафене и започна работа. Беше сам-сама, но нощем, преди да заспи, чувстваше, че самотата я пречиства, дава й сили. Нямаше нужда от никого, на никого не беше подчинена и с никого не се съобразяваше.
Тази година Милена завършваше гимназия и Нона знаеше, че ще бъде най-красивата абитуриентка. Милена искаше да следва. Навремето Нона не успя да следва, но щеше да направи всичко Милена да завърши. Милена щеше да бъде независима и свободна и нямаше да се съобразява с никого. Нямаше да се страхува от нищо. Ще бъде смела като майка си. Една истинска малка вълчица.
(София, 13.06.2011 г.)
Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.
Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.
Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.
Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.
Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Все още няма коментари