club50plus.bg

Те бяха различни. Твърде различни една от друга. Но като група, рязко се различаваха от другите. Всяка поотделно имаше много приятели. И си имаше своето обаяние, неподправен и необясним чар, който привързваше с невидимите нишки на доверието и съпричастието. На всяка една от тях може да се сподели и най-страшната тайна. С абсолютната сигурност, че ще си остане тайна, защото само след миг ще бъде забравена.

От всяка от тях ще получиш подкрепа – тогава, когато такава не идва от никъде. Без показност, без суперлативи. Без обещания и без онова тънко, горчиво чувство, че ще трябва да се отплатиш подобаващо. Днес, тези седем жени са заедно. Pазличията им са се размили в усещането, че са седем части на един организъм. Седем чифта очи с различен цвят, но с еднакъв поглед – игрив от радост, благ от обич, гол от фалшива нотка. Седем безбрежни вселени, оркестрирани в прекрасната хармония от звуци и светлина. 

Инициатор и организатор на срещата е Лия. Бяха й повече от приятелки – тези
шест сродни душички – Роза, Хана, Лора, Кала, Бела и Дани... Вече нае малка
туристическа хижа в един от скатовете на Витоша и се зае с телефона.

- Привет Хана. Сбирка следващия петък, до обяд, при мен. Екипировка за планина, провизии за два дни.
- Здрасти Лияа! – пресече я развълнуваният глас на приятелкатa й.
- Задръж за малко.
- Изобщо не задържам – засмя се Лия.
- Не сме се събирали от хиляда години.
- Кои се събираме?
- Как кои? Вълчиците!
- А! Ясно! не подлежи на обсъждане, камоли за оправдания. Другите?
- Почнах с теб, другите са ми по-близо – разсмя се Лия.
- Никакви оправдания. Нали знаеш, че и смъртта не може да ни
раздели.
- Как си? – успя да се включи Хана.
- Нямам време, телефона ще се разтече след малко. Следващия петък ще разнищим всичко. Хайде, чао. И да се пазиш, чу ли?
- Чао Лия, пази се!

След още пет подобни разговора, Лия зарея поглед отвъд процеждащите
сълзите си облаци...

Времето от снощи до тази вечер беше замряло. То... вече не беше линейно и не
се управляваше от непоклатимите физични закони. Насядали край буйния
огън, седемте бяха стигнали до прекрасното място на покой вътре в себе
си, което бяха нарекли „мълчанието между мислите".

В очите на Лора блестяха сълзи. Кала положи ръка на рамото й.

- Карай я простичко... – прошепна тя.

Бавно, подобно на кротка вълна, която стига брега, истината на думите й
стигнаха до всички.

- Ти успя. Ти успя, Кала – усмихна й се с топлите си очи Лора.
- Успя да реализираш едни от най-дръзките си мечти и ние се радваме с теб. Би
трябвало да пееш.
- О! – с горчивина се усмихна Кала.
- Ако е така, наистина би трябвало да пея.

Само че... аз... Е, аз вия по вълчи...

- Хей, я ме чуйте! – скокна на крака Лия.
- Я ми кажете, на кой му стиска да вие по вълчи?
- На Вълчицитееее – ехото на хоровия отговор се понесе из безкрайната гора и
се заточи като златна нишка към пълноликата Луна...

Неделя следобед, паркинга в Княжево, приютил колите им. Седем жени в кръг, с ръце на раменете на следващата. Седем чифта очи, вперени в синьото небе. Седем женски гласа, в хоров речитатив:

- Където и да си, където и да отидеш... аз ще бъда там...

Качиха се в колите си и потеглиха. Всяка една отнесе в сърцето си шест
послания:

- Където и да си, където и да отидеш... аз ще бъда там...

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]