club50plus.bg

Бай Вълчо огледа трите боядисани в зелено пейки в градинката на старческия дом, избра си най-слънчевата от свободните и се отпусна с пъшкане на единия ѝ край.

- А, здрасти... – заговори ѝ той като на човек.
- Аз съм Бай ти Вълчо Мустака от Овчарово. Не ме знаеш, нов съм още. Първа неделя ми е тук. Е, що са дни занапред..., наши са. Дано само слънчицето се задържи по-дълго тази есен, да си седим и да си говорим тук с тебе.
Болката в десния бъбрек, която го мъчеше от снощи, го сръчка пак отзад и той намести вдървения си гръб на затоплените дървени летви на облегалката.

- Е, пак добре, че си ти, да ме стоплиш. – продължи той след малко.
- Че мойта бабичка, дето ми топлеше гърбеца 30 години, си замина... Уж по-млада си я бях взел, да ме гледа, а то каква стана тя... Ти ще ме топлиш вече. Ще ме топлиш и ще ми слушаш глупостите, че няма кой друг. Децата – пред девет планини в десета. Обадя се по телефона, тях се ги няма, един глас нещо на испански ми гърголи и аз гледам като...

Силен женски смях от ляво го накара да млъкне и да обърне глава нататък. Очите му срещнаха погледа на дребничка, закръглена женица, свита като врабченце на пейката. Позна я, беше от дома, снощи на вечерята стоеше срещу него, но не вдигна глава да го погледне. Пред нея, с гръб към него, се беше изправила друга жена, очевидно нейна гостенка, която оживено ръкомахаше.

- Какво си ѝ се развикала! – вдигна белите си вежди Бай Вълчо и плъзна неодобрителен поглед по високата, кльощава снага на външната. – широко ти е на тебе около тънкия врат!
- Колко лекари още искаш да ти кажат, че трябва да свалиш няколко килограма? – продължаваше на висок глас гостенката.
- Я ме виж мен! Един месец само на морковената диета и...
- ...И самата ти си заприличала на морков! – промърмори Бай Вълчан.
- И то – на спаружен. Че и косата на цвят си докарала...

Поиска да окуражи с поглед свилата се като ритнато коте домакиня, чиито бузи се бяха зачервили от неудобство. Очите му срещнаха нейните и тя наведе глава.

- ...а да знаеш само гимнастическият салон как добре ми действа! Поне десет години съм махнала... – продължаваше картечния обстрел гостенката.
- Махнала си, как да не си махнала – съгласи се той полугласно.
- То всички махаме, и повечко даже, но от акъла...

Болката в бъбрека го сръчка да млъкне. Сведе глава и мисълта му скочи като маймуна надолу по клоните на годините.
„...Като са рекли сега – диети и гимнастики... Какво хубаво си беше едно време! Карахме си с мойта Иванка на свинско и винско, пък гимнастиката на кревата след това... не за салон, за гимнастически палат не я сменям!

Бай Вълчо въздъхна тежко попипа мястото, дето до снощи рошавееше мустакът му.

„Ех, живот!... Поне кавала да бяха ми разрешили да си взема тук... То, с тия разкривени пръсти, дето едва държат лъжицата, за какво ли ми е, но поне от едно уважение да бяха рекли... Но, така си е то. Кавалджията, омекне ли му кавалът, става... на кавала последната дупка..."

- Oх, какви е сладичкооооооооо! – долетя отново от „женската" пейка. В гласа на досадната гостенка звучаха медни нотки и бившият кавалджия наостри обиграния си слух и погледна крадешком натам. Домакинята, усмихната широко, държеше на коленете си калъфче със снимки и ги подаваше една по една на дружката си. Ръцете ѝ трепереха, сякаш не снимки на бебе даваха, а жълтици!

- Добре си ти, добре! – нагорча медният глас от нескрита завист.
-А моите хубостници вече пета година са заедно и – нищо! Оня ден пак подпитах снахата няма ли да купуваме детски дрешки скоро, а тя ме отряза като кисела краставица! „За тази работа, вика ми, трябват двама! Що не попиташ сина си колко пъти..."

Гласът се сниши до шепот и Бай Вълчо не можа да чуе края на гневната фраза. Нямаше нужда да я чува. Знаеше какво е казала гостенката. Нали и той само ден два преди да дойде тук пита по телефона внучката си (на дядо златната тя!) как, аджеба, правят бебе, като тя е в Мадрид, а мъжът ѝ на работа в Барселона.„Споко, деденце, гласеше отговорът, всичко е под контрол! Изчисляваме кои два дни в месеца става бебето и гледаме да нагласим графиците. Другите дни... защо да се хабим!?!"

Дядо Вълчо попипа пак обръснатия мустак и тъжно поклати глава.

- То на не е сапун да се изтърка, бе чеда мои! Ех, да бях сега на вашите години... Боже, Боже, като ми взе всичко, защо ми остави мераците, бе Боже!!!

Погледна пак към другата пейка. Гостенката се канеше да си тръгва и наместваше малка червена шапчица на главата си. Домакинята услужливо държеше пред дружката си кръгло огледалце.

Червената шапчица стоеше толкова смешно на щръкналата рижа коса, че Бай Вълчо се засмя с глас. „Хайде, Червена Шапчице, върви си при мама, в гимнастическия салон или където искаш, само ми остави... бабата."

Болката в кръста го сръчка отново и той погледна към пейката, както Гаврош към витрината на хлебаря.

- Я се погледни 1-сгълча се той сам.
- Коя ще те хареса теб, бе старче! Тази женица си личи, че цял живот на бюро е седяла, не като теб, да гониш Михаля по чукарите! Ти ставаш вече само да плашиш гаргите... и да се смеят сестричките тук с теб!

В този миг, най-неочаквано, жената свали очилата и... му махна с ръка!

Неда въздъхна облекчено. Най-сетне досадната и съседка си отиде. Вече можеше да прибере снимките на пра-внучето и да остане малко сама със себе си и с мислите си.

„Само с мислите си ли? – попита я дяволчето в нея, дето все се обаждаше, когато тя невинно се опитваше да излъже сама себе си. – Ами едрият мъж на пейката отсреща, за него какво ще кажеш, а? Още снощи, като го видя в трапезарията и забрави за всичките си болежки и кахъри!"

Жената погледна крадешком към Бай Вълчо, който гледаше към вратата на двора, от където току що си беше отишла гостенката.
„Я да млъкнеш, скара се тя на дяволчето. Кой ще ме хареса мен, бабичка, ниска, дебела, грозна, с тия зъби, дето... и с тия очила... Човекът през цялото време все Бубето гледаше и цъкаше. И си прав! Тя си е висока, стройна, красива, косата си поддържа, фигурата, с тази шапчица, дето така ѝ отива, как няма да гледа човекът все след нея!... Той си личи, че е бил хубав мъж, левент, расъл на открито... Явно не е седял цял живот свит над катедрата и дневника като мене... Пък и сега... Какви пръсти има само, на музикант, пък здрави такива, личи, че и камък да хване, вода ще пусне... Няма да те забележи той, ами вземи, че си налегни парцалите, че миришеш на пръст, а акъла ти...!"

Неда свали очилата и светът пред очите ѝ се превърна на размазано, цветно петно. Тя погледна напред с невиждащ поглед и вдигна ръка да разтрие челото, което я стягаше като менгеме...

- Мен гледа! – цял подскочи Бай Вълчо. – Че и знак с ръка ми прави, но тъй, дискретно... Нали си ми е деликатна, не като мен...
Болката в кръста опита да напомни за себе си, но никой не ѝ обърна внимание.
- Боже, благодаря ти, че като ми взе всичко, ми остави мерака! – извика Бай Вълчо.
След това стана и тръгна към „женската" пейка.