club50plus.bg

Kратки случки с Обльо

„За жалост не мога да ви кажа нищо повече за себе си, освен че съм кръгъл (името ми го издава). Не знам какво съм бил преди, но след това съм се заоблил. Някой, някога казал на майка ми, която също не знам какво е, че кръгът съвършената форма и ето ме – съвършен!
И така, както вчера си вървях, т. е. търкалях се по пътя, насреща ми – три ръба, ама ръбове ви казвам – ръб та ръб. Не мога да мина, все ще ме боднат някъде, нали съм си обемен и ще нарушат идеалната ми цялост. Погледнах ги с най-закръгления поглед, а те мен – още по-ръбато, което съвсем затвърди наследствената ми ненавист към острите типове. Тогава изпуснах въздуха, свих се и хоп между тях. Аз си имам път и никой не може да ме отклонява.
Дали все ще трябва да се свивам сред толкова ръбати неща или пък да се издуя и полетя над тях? Тъй или иначе, твърдо си продължавам по пътя."

За Обльо днес беше зигзагов ден. Беше му дотегнало от правите посоки и реши да криволичи. „Зад всеки завой се крие поне поне една изненада – си мислеше той – и колкото по-остър е завоя, толкова по-голяма трябва да е изненадата". Затова реши да сгъсти завоите и да направи своя ден пъстър, незабравим.
На първия завой попадна на една свада, която беше много доволна, защото бе успяла да скара един пън и един кютук, което всъщност не е много трудна работа. Обльо счете завоя за неуспешен и побърза да кривне отново.
Вторият му стопли сърцето – беше любовта, усмирила вятъра в нежна прегръдка с върбовата клонка. Имаше и други неща, но те останаха за него само фон той продължи завоя, по-дълго от планираното.
Все пак дойде ред на следващата кривка – зигзагът си има също свой път – която много го замисли, дори набръчка заоблените му страни. Там всичко бе безмълвно, застинало, само една капка, мъчително се процеждаше отнякъде. На Обльо му се стори цяла вечност, потегли, но остави една от бръчките си – дано да дочака!
На другия завой, така се смя, докато му се изпънат останалите бръчки, че забрави да криволичи нататък. Там един мехур гонеше един бодил. Бодилът бягаше като побъркан, напред-назад; мехурът го застигаше, хвърляше се безстрашно на остря му шип и се пръскаше отново. Обльо нищо не разбра, но за първи път симпатизираше, дори съчувстваше на нещо остро. Почувства се горд от формата си и по-малко самотен.
Изобщо беше един истински ден.

2. Днес Обльо налетя на един стълбът, който беше сигурен, че така е подпрял земята, щото ако се махне и светът ще рухне.
Нататък не може – отсече гордо стълба, сякаш поне един от прадедите му внушително е подпирал Акропола или друг такъв авторитет в световното наследство.
Както вече знаем, Обльо си следваше пътя и забраната за малко да го сломи, когато инстинктът му излюпи най-заоблената усмивка, пред която и Хималаите биха снишили снага. Хималаите да, но един стълб – никога. Той бе горд и неподкупен потомък, пък и не разбираше от усмивки. Стори му се, че го подиграват, както когато беше малка подпора на кметската ограда, но така нескопосано разположен, че стърчеше встрани и всяко куче го препикаваше.
Тази усмивка го накара да изгуби опорната си точка и дори да се замисли: как земята продължава да се крепи без неговата намеса? Така стълбът внезапно изгуби мисията си, гордостта си, произхода си, втвърди се още повече и онемя, което междувпрочем бе най-достойното му наследствено състояние.
Така Обльо премина, уверен в магичната сила на усмивката и във всяко добро заоблено начало..

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]