Kратки случки с Обльо
„За жалост не мога да ви кажа нищо повече за себе си, освен че съм кръгъл (името ми го издава). Не знам какво съм бил преди, но след това съм се заоблил. Някой, някога казал на майка ми, която също не знам какво е, че кръгът съвършената форма и ето ме – съвършен!
И така, както вчера си вървях, т. е. търкалях се по пътя, насреща ми – три ръба, ама ръбове ви казвам – ръб та ръб. Не мога да мина, все ще ме боднат някъде, нали съм си обемен и ще нарушат идеалната ми цялост. Погледнах ги с най-закръгления поглед, а те мен – още по-ръбато, което съвсем затвърди наследствената ми ненавист към острите типове. Тогава изпуснах въздуха, свих се и хоп между тях. Аз си имам път и никой не може да ме отклонява.
Дали все ще трябва да се свивам сред толкова ръбати неща или пък да се издуя и полетя над тях? Тъй или иначе, твърдо си продължавам по пътя."
На първия завой попадна на една свада, която беше много доволна, защото бе успяла да скара един пън и един кютук, което всъщност не е много трудна работа. Обльо счете завоя за неуспешен и побърза да кривне отново.
Вторият му стопли сърцето – беше любовта, усмирила вятъра в нежна прегръдка с върбовата клонка. Имаше и други неща, но те останаха за него само фон той продължи завоя, по-дълго от планираното.
Все пак дойде ред на следващата кривка – зигзагът си има също свой път – която много го замисли, дори набръчка заоблените му страни. Там всичко бе безмълвно, застинало, само една капка, мъчително се процеждаше отнякъде. На Обльо му се стори цяла вечност, потегли, но остави една от бръчките си – дано да дочака!
На другия завой, така се смя, докато му се изпънат останалите бръчки, че забрави да криволичи нататък. Там един мехур гонеше един бодил. Бодилът бягаше като побъркан, напред-назад; мехурът го застигаше, хвърляше се безстрашно на остря му шип и се пръскаше отново. Обльо нищо не разбра, но за първи път симпатизираше, дори съчувстваше на нещо остро. Почувства се горд от формата си и по-малко самотен.
Изобщо беше един истински ден.
2. Днес Обльо налетя на един стълбът, който беше сигурен, че така е подпрял земята, щото ако се махне и светът ще рухне.
Нататък не може – отсече гордо стълба, сякаш поне един от прадедите му внушително е подпирал Акропола или друг такъв авторитет в световното наследство.
Както вече знаем, Обльо си следваше пътя и забраната за малко да го сломи, когато инстинктът му излюпи най-заоблената усмивка, пред която и Хималаите биха снишили снага. Хималаите да, но един стълб – никога. Той бе горд и неподкупен потомък, пък и не разбираше от усмивки. Стори му се, че го подиграват, както когато беше малка подпора на кметската ограда, но така нескопосано разположен, че стърчеше встрани и всяко куче го препикаваше.
Тази усмивка го накара да изгуби опорната си точка и дори да се замисли: как земята продължава да се крепи без неговата намеса? Така стълбът внезапно изгуби мисията си, гордостта си, произхода си, втвърди се още повече и онемя, което междувпрочем бе най-достойното му наследствено състояние.
Така Обльо премина, уверен в магичната сила на усмивката и във всяко добро заоблено начало..
Вихрен Михайлов е свободен Човек, основател и осъществител на Арт Средище за Добруване!
Вихрен е украсил пъстрата есен с раждането си на 14 октомври 1967 г. Следвал e актьорско майсторство и режисура, завършил е Психология и Рефлексотерапия. Инструктор по йога и бойни изкуства.
Богата и широко скроена душа, подвижен хоризонт и просторен мироглед. Изпод дланите му излизат шедьоври на съвременното изкуство, устните му нашепват мъдрата любов на вековете, а в сърцето си таи посоки към всемира.
Освен автор на стихосбирките Трохи в пазвата, Бъдник и РазноСписваници, Вихрен е автор и на керамични уникати: копия на съществуващи паметници на културата, вази, кашпи, свещници, купи и скални миниатюри – съчетания от камък, шамот, глина и растения.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Galbel написа:
Преди повече от 12 години
Хей, това ми хареса!
Костадинова написа:
Преди повече от 13 години
Моята житейска *философия* прилича на тази - да се свивам сред многото ръбати неща,а понякога да се издувам и да политам над тях.За жалост обаче животът заприличва на стълб, който все по-малко разбира от усмивки.В перспектива Вихрен трябва да измисли нова версия за придвижването напред и да ни я сподели.Не за друго, а защото тя със сигурност ще е успешна.