club50plus.bg

Началото

***

            За съжаление, състоянието на майка му се влошаваше с всеки изминал ден. Тя не можеше да разпознае собствения си син. Стоян всеки ден й разказваше за миналото и за прекрасните им моменти, когато с Надежда са били все още деца, за нейния скъп съпруг и свой баща, когото помнеше смътно, за живота си в Америка, за препятствията, с които се бе сблъсквал и трудностите, изпречвали се неведнъж на пътя му. Тя го гледаше с интерес, от време на време кимаше с глава, предлагаше му чаша липов чай за стотен път и казваше:

            - Да, да, и моят син живее в Америка. Замина преди десет години и с нетърпение го чакаме да се върне! И той се казва Стоян, също като вас, какво съвпадение само, нали? А вие колега на дъщеря ми от университета ли сте?

            Понякога не издържаше на тази мъка, излизаше от къщи и се скиташе с часове из улиците на стария град, изгубен в своите мисли и страхове. Що за несправедлива съдба ги бе сполетяла? На моменти му се искаше да изтръгне тази коварна болест от тялото й така, както издълбаваше ненужните семки на динята, за да се наслади спокойно на вкуса й. Искаше му се да притежава лечителни сили, за да й помогне да си спомни.

            Един ден, когато вече бе изгубил вяра, че майка му някога ще го разпознае, в стаята му влетя Надежда, силно въодушевена и го повика при себе си.

            - Бързо! Днес мама като че ли най-после дойде на себе си. Изглежда добре и пита за теб. Мисли, че днес е вторник, тоест денят, когато пристигна! Бързо, ела!

            Развълнуван, Стоян хвърли настрани книгите по право и конституцията на република България, които четеше, и изхвърча от стаята си като тайфун. Влезе при майка си предпазливо, коленичи отново пред нея и хвана ръцете й в своите, както правеше още от дете.

            Този път жената веднага реагира на неговото присъствие. Върху лицето й се изписа радост и удивление, очите й се разшириха, сякаш го виждаше за първи път, както когато се беше родил. Устните й затрепериха от вълнение, тя цялата засия и сякаш се подмлади само за няколко секунди.

            - Стоянчо, мама! – изхлипа жената и го притисна в своята немощна прегръдка, дребничките й рамене се разтресоха от неудържим плач, той усети колко учестено бие сърцето й. Беше го разпознала! Наричаше го по име, целуваше и галеше косата му, благодареше на Господ, че се е завърнал жив и здрав, не можеше да му се нарадва. Усмивката върна предишната й красота и енергия. Да, това беше неговата истинска майка – здрава, борбена и жизнерадостна жена със силен дух. В погледа й прочете онази майчина любов и подкрепа, която през всичките години на емигранство му бе давала сила, за да продължава напред и да не се отказва.

            - Хайде, разказвай! – подкани го жената. – Имаме толкова много да наваксваме, а нямаме никакво време.

            Стоян с мъка си помисли колко болезнено права беше тя, без дори да го осъзнава. Не знаеше с колко време разполагат, нито докога ще бъде на себе си, но смяташе да се възползва максимално от часовете, в които здравият й разум работеше, за да й посвети всяка свободна секунда от времето си. А тя заслужаваше цялото време на света.

            - Колко нови екзотични и интересни места посети и видя? – питаше го ентусиазирано майка му - С какви хора се запозна? Как живя там, хубаво ли беше? Имаше ли други българи? Нямам търпение да ми разкажеш!

            Стоян се подсмихна загадъчно под мустак, погали нежно оредяващите, снежнобели коси на майка си и отвърна с топъл глас:

            - Много места имах късмета да посетя. Работата ми бе свързана с непрестанно пътуване. С интересни хора се запознах, невероятни случки преживях. Очите ми видяха хиляди слънца и луни, хиляди изгреви и залези, но нито един от тях не беше като тези, които съм виждал високо в нашите зелени планини, или над морската шир, в която обича да се оглежда нощно време красивата, пълна луна. Очите ми, майко, пътуваха и поглъщаха света наоколо, но сърцето ми никога не напусна родното място. Сърцето ми, майко, никога не ви изостави, защото няма по-хубаво място от нашето Отечество, или по-красива гледка на света от родна България.

 

♦ Този разказ е изпратен по инициативата Стани Четен автор

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате,  качете сами публикацията си на сайта, посредством опцията "Изпрати публикация"