club50plus.bg

Валентина не спеше. Просто бе притворила очи и не искаше да става от леглото. Нямаше сили, чувстваше гадене и затова реши да полежи. Освен неразположението, в главата ѝ пулсираше тежестта на взетото решение. Усещаше, че то щеше да бъде дамгата на нейния живот, но само тя знаеше колко трудно го взе. Поредица безсънни нощи и мълчаливи дни. Страхът, да не се издаде! Страхът, че после нищо няма да е същото!

Отвори очи. От кухнята се чуваха потропвания – майка ѝ приготвяше закуска. За кого ?! За безработния си съпруг, който вечер се напиваше и обвиняваше правителството, депутати, Бойко Борисов, кметове, времето за своето нещастно битие( и за пиянството на целия български народ). Или за дъщерята, която още преди много години разбра, че когато животът ти зашлеви плесница, ти трябва да избършеш скришом сълзите, да преглътнеш болката и да не показваш подутата буза на никой, а да я прикриваш умело. Затова трябваше да го направи! Времето за размисъл изтече-още в понеделник ще направи аборт. Няма да отлага повече. Ако само не бе разбрала за изневярата на Ники. Но уви! Или пък е било за добро. Щеше да свърже живота си с мъж, на когото не можеше да се вярва. Да, няма да му казва за бебето, ще го махне и готово. Готово! Край! Край на бляновете за вечна любов! Ники! Край на един нероден живот!
Сълзите издайнически се търкулнаха по бледото ѝ лице. А колко красиво бе то! Бяла, нежна кожа, големи златисти очи като на сърна, обгърнати от невероятното дълги и извити мигли. От красиво оформената уста се показваха два реда бели зъби като от телевизионна реклама. Косата, наследство от майка ѝ, бе гъста, права и дълга до кръста, с цвят на узрял кестен. Но нито красотата ѝ , нито любовта и верността ѝ, нито добротата и всеотдайността ѝ успяха да предотвратят края на връзката ѝ с Ники. Избърса очите си с длани, изправи се бавно, за да не ѝ прилошее и стана от леглото.
Отиде до банята, върна се в стаята си, свали пижамата и облече къси жълти панталонки и черен потник. Тръгна към кухнята и още от коридора я лъхна миризмата на сварени макарони. Стомахът ѝ забушува и тя спря за минута. След това влезе при майка си, която се суетеше около мивката.

- Миличка, добро утро. Хайде, сядай да закусваш!
Валентина се усмихна леко, седна на стола и подпря лакти на масата.
- Мамо, сложи ми много малко. Не съм гладна.
- А, как малко! Снощи не вечеря, днес не искаш да закусваш, ще се разболееш!
Майка ѝ я гледаше разтревожено. Дъщерята, която отказваше да яде, бе най-ценното нещо в живота ѝ. След два спонтанни аборта, Валентина бе жадуваното дете на тази бореща се всекидневно с живота жена. Омъжена на 18 години за първата си любов, ден след ден рухваха надеждите и мечтите ѝ. Прекрасният приятел се превърна във вечно негодуващ мъж, нямащ цели и желание да постигне нещо в живота си. За да издържа семейството, майката оставаще да работи извънредно в шивашката фирма. За абитуренския бал на Валентина изтегли кредит,но не съжаляваше, искаше само дъщеря ѝ да е щастлива. Но тя не беше! Какво я измъчваше? Взе матурите с отличен, приеха я студентка специалността, която тя си избра, беше здрава,млада и много красива. Сигурно раздялата с Ники ѝ се отразяваше толкова зле. „Нищо, ще ѝ мине!" – каза си наум и постави чинията с макарони пред Валентина.
- Хапни колкото искаш... Аз ще сляза в градината да поработя.
- Добре, мамо. Татко къде е?
- Отиде до кафенето да си поговори със съседите на чаша с кафе.
И двете знаеха, че това не е истина. Отишъл е да вземе първата доза алкохол за деня. Но Валентина не искаше да го изрича на глас.
- Аз ще хапна, а после ще почета.
- Добре, мила. Почивай си.
-Мамо, утре ще ходя с Моника на Благоевград. Ще отидем до университета.
- Пари трябват ли ти?
- Не,не се тревожи. Ще взема от тези, които събрах на абитуриенския бал.Може да се разходим и по магазините.
- Направете го, сега ви е времето. – каза майка ѝ и излезе от кухнята.
Валентина остана сама с мислите, решението и осъзнатите последствия от него, хапваща едва-едва от макароните, които бяха приготвени от нищо неподозиращата ѝ майка.

 Жажда... Пустинна жажда изгаряше гърлото ѝ. Накъдето и да погледнеше с премрежен поглед се стелеше ситен пясък. Ето, най-сетне в далечината видя оазис. Първо съзря палмите. Със сетни сили продължи да тътри краката си, а пясъчните дюни не свършваха. Вода... Клекна,наплиска лицето си и натопи устата си.

Погледът ѝ се проясни. Над нея стоеше жена с бяла престилка и я наблюдаваше. Откъде се появи като не бе срещнала жива душа докато бродеше из пустинята.
- Как се чувстваш? – тревожните и едновременно хладни нотки полека-лека проясниха съзнанието ѝ. Не беше под палещото слънце,а в лекарския кабинет,а над нея се бе надвесила доктор Стоянова, която ѝ бе натопила устните с вода. Не беше животворен оазис,а жестока истина – всичко бе свършило. Детето ѝ го нямаше!
Валентина затвори очи. Не от немощ! Не от болка! А за да се скрие от реалността на загубата. Да се скрие от Бог! Но от себе си къде можеше да се скрие? Не съществуваше място на земята, където да остави душевния товар и да продължи с чиста душа и безгрешна.
Отвори очи! Частният кабинет на доктор Стоянова я обгърна с белотата си. Медицинската сестра, която стоеше до прозореца ѝ се усмихна. Валентина ѝ отвърна с леко разтягане на устните.
- Може ли вече да си вървя?
- Полежете още малко! Ще ви измеря кръвното налягане.
Сестрата придърпа стола и седна до пациентката. Остана доволна от показателите.
- Кръвното е добре – 110 на 80. Ще извикам лекарката, а вие не ставайте!
Валентина обърна глава към прозореца. Усети влизането на двете жени.
- Сестрата ми каза, че искаш да си тръгваш.
- Да. Чувствам се добре.
- Облечи се, аз ще ти напища рецептата с лекарствата, които трябва да пиеш.
Момичето кимна с глава и седна в леглото. Преметна краката си и докосна пода. Изправи се и направи крачка. Спря. Така направи първата стъпка към живота на новата Валентина. Тази ,която остави доверието към хората при старата. Тази, която загуби любовта и не иска да я намери. Тази, която няма да допусне друг да определя посоката на мечтите ѝ. Тази, която няма да разчита човекът до нея да я пази, а ще се пази сама. Тази, която сред броденето в пустинята ще намери животворен,а не жесток оазис, наситен с осъзната болка и тъжна реалност.
Изми лицето си, избърса ръцете си, облече се и продължи живота си. А там – в лекарския кабинет остави един нероден живот и тъжен спомен от любовта.

* * *