Златният медал

Normal_g._mixalkov

Дъждът навън не спираше. Сякаш бездомник с премръзнали пръсти чукаше по стъклото. Вятърът свиреше и наподобяваше тих детски плач. В стаята беше хладно. Катя седеше във фотьойла, облякла дебела домашно изплетена жилетка. По телевизията даваха някакъв американски филм за фатална любов и чудовищно престъпление. Не обичаше американските филми, но последните години други филми нямаше. Тя предпочиташе спортните предавания. Не пропускаше състезания по лека атлетика – републикански, европейски, олимпийски. От време на време гледаше и новините, най-вече – спортните.

Преди много години и тя беше лекоатлетка, спринтьорка на къси разстояния с препятствия, но сега й се струваше, че никога през живота си не е бягала, не се е състезавала и сякаш всичко се беше отдалечило от нея и потънало завинаги в мрака на миналото. Понякога се питаше било ли е или не. Тя ли е била или някой друг, за когото може би са й разказвали, слушала или чела. А тогава, когато беше седемнайсет годишна, се състезаваше и печелеше медал след медал. Тичаше и й се струваше, че само вятърът е по-бърз от нея, а сега не можеше да изкачи стълбите и да отиде от стаята до кухнята, краката я боляха. Не е справедливо. Човек остарява, но защо трябва да е безпомощен, защо не може до последния си миг да запази силите си? Какво е това унижение? Тя, която беше силна, бърза, рухна, отслабна и сега едва-едва изминава разстоянието от едната стая до другата. А на младини се радваше на слава и почести. Вестниците пишеха за нея, телевизията я снимаше. Но ето, остана сама, забравена от всички и единственият й прозорец към света е телевизията, която я залива с американските филми.

Спомни си някогашните европейски първенства в Германия и Англия, радостта, сълзите в очите, когато българският трибагреник се издигаше нагоре, препълнените стадиони и химна „Мила Родино", а тя стои премаляла от вълнение на почетната стълбичка. Но както всичко и спортът е до време. Годините не прощават. А после – учителка по физкултура, семейство и деца. Дъщеря й Милена – тръгна по нейния път, стана състезателка, но на троен скок и отдавна вече не живееше при нея. Беше в София, рядко идваше да я види, участваше ту на едно, ту на друго състезание, а Катя от време на време я гледаше по телевизията.

Мъжът на Катя беше също спортист – известен плувец, но нямаше нейното дълголетие и рано почина. Така остана сама във фотьойла, пред телевизора, в малкия апартамент, където трудно изминаваше петте метра от стаята до кухнята.

В американския филм продължаваха бясно да се преследват с коли и да се стрелят. Изведнъж й се стори, че се звъни. „Кой ли ще ме търси по това време – каза си тя." Много рядко идваше някой у дома й. Най-често се отбиваше съседката, баба Добра, но вече беше късно. По това време и тя седеше пред телевизора и сигурно отдавна беше задрямала пред турския сериал.

Звъненето се повтори. Сега Катя ясно го чу и трепна, понадигна се малко от фотьойла. Стана бавно и тежко тръгна към вратата. „На кого ли съм му потрябвала – каза си. – Та аз съм една стара и болна жена." Стигна до вратата и предпазливо попита:

-Кой е?

Отговори й мъжки глас.

-Аз съм Вергил. Вергил Вълов – бях Ваш ученик.

Катя трепна. Можеше всичко да забрави, но това име никога нямаше да забрави. Щеше да го помни, докато е жива. "Вергил", толкова често го беше повтаряла и толкова много се вълнуваше, когато го прочиташе във вестниците или го чуваше по радиото и телевизията.

Отключи вратата и в стаята влезе мъж, целият мокър, без шапка, без чадър.

-Вергил! Какво правиш по това време в този дъжд? – попита Катя учудена и разтревожена. Не можеше да повярва, че го вижда тук, в своя дом, късно вечерта.
-Извинявайте – каза той. – Трябваше да дойда. Ако сега не бях дошъл, утре сутринта щях да премисля и да се откажа. Реших и тръгнах!

Гледаше го и се чудеше какво е решил и защо идва. Всичко беше толкова странно. Внезапната му поява, държането му и тези объркани и неясни думи.

-Влизай, влизай, съблечи си палтото – подкани го Катя.

Вергил бавно си съблече натежалото от дъжда черно палто. С длан избърса мократа си коса и влезе в стаята.

-Седни – посочи му Катя празния фотьойл, а тя седна на дивана.

Сега го разгледа по-добре. Не беше го виждала сигурно двайсет години и не беше чувала нищо за него. Стори й се отслабнал, чертите на лицето му бяха изострени и груби, погледът му – посърнал, а очите му приличаха на две мътни петна. Като че ли нищо не беше останало от онзи Вергил, когото тя познаваше от дете.

За първи път го беше видяла в основното училище, когато той учеше в трети клас. Не много високо момче, здраво, жилаво с очи като орехи и с румено лице. Катя беше учителката му по физкултура. Още в първите часове забеляза, че Вергил притежава талант за бегач. Всички момчета обичат да бягат, но той беше роден спринтьор. Имаше дарба. Политаше от старта и за секунди набираше голяма скорост. Не бягаше, а летеше. Никой не можеше да го догони и тя разбра, че от това момче ще стане състезател. Започна да се занимава с него. Срещна се с родителите му и ги убеди, че Вергил трябва да тренира бягане. Съгласиха се и тя започна тренировките. Вергил се оказа не само роден за бягането, но дисциплиниран и изпълнителен. Спазваше всички указания точно и се стараеше.

Първото републиканско състезание за деца беше в град Пловдив. Катя замина с момчетата. Очакваше Вергил да се представи добре, но за нейна най-голяма изненада и радост той спечели първото място. Победи всички момчета от цяла България. Беше най-бързият и донесе първия успех и за Катя като треньор. Тогава на децата не даваха медали, а на треньорите им, които са ги подготвили. Катя получи златен медал и го даде на Вергил.

-Вергиле, – каза му тя тогава. – Това е първият ти златен медал. Ти го спечели. Положи много труд и го заслужи. Пази го и не забравяй, че този медал те задължава. Пожелавам ти да станеш голям, известен спортист и добър човек.

Вергил взе медала, опита се да скрие сълзите си, но очите му заблестяха като звезди.

Той продължи да тренира. Катя беше винаги до него, чувстваше го като син, грижеше се за него, помагаше му, а пътят му беше вече предначертан. От основното училище отиде в спортното, а оттам започнаха европейските и световните състезания, олимпиадите. Печелеше медали и прославяше България. Винаги, когато Катя, чуеше името му, усещаше че я облива топлина и я обхваща трепетно вълнение, защото тя беше първият му треньор и тя го откри за спорта.

Но не минаха много години и Катя чу, че Вергил е прекратил спортната си кариера. Вече не споменаваха името му и никой не говореше за него. Тя не знаеше какво се е случило. Вергил отдавна не живееше в родния си град. А тази вечер неочаквано се появи и тя още не можеше да повярва, че е тук, в дома й, струваше й се, че сънува и неспокойно се питаше какво го води при нея в този необичаен час.

-Как си Вергиле, какво правиш? Как живееш? – попита Катя, по-скоро, за да наруши тишината, защото Вергил беше забил очи в пода и мълчеше.
-Живея – вдигна той потъмнелия си поглед. – Не знам защо живея. Останах сам. Майка ми, баща ми починаха. От години не съм идвал тук, в града, къщата ни е запустяла и се руши. Върнах се преди три дни. Всичките ми познати и близки са изчезнали. Вече никой не ме познава и не си спомня за мене. Животът ми се заби в глух коловоз.
-Отдавна нищо не съм чувала за теб – продума Катя.
-Какво да чуете. Само лоши работи.
-Как лоши! – изненада се тя.
-Вие и другите не знаят, но Вергил Вълов вече не е този, когото Вие познавахте.

Пропих се, посегнах и към наркотиците, а те ме повлякоха към кражбите. Лежах и в затвора... Вече не съм Вергил Вълов, онзи, който печелеше медали и за когото пишеха във вестниците.

-Какво говориш?
-След като излязох от затвора, много мислих. Премислих целия си живот. Дойдох и реших да Ви видя. Когато спечелих първото състезания, Вие ми дадохте Вашия медал и ми казахте да не го забравям никога и да стана добър човек, но аз не изпълних Вашата заръка.

Не станах добър човек. Тръгнах по лош път. Славата и парите ме провалиха. Излязох слаб човек... Дойдох да Ви върна медала. Нямам право да го притежавам.

И Вергил извади една кърпа от джоба си, в която беше увит медала. Разви кърпата и го остави на масата. Медалът блесна като малко слънце.

-Вергиле, – продума Катя. – Този медал отдавна е твой. Може да си направил много грешки, но имаш добро сърце и никога не е късно да започнеш отново. Не забравяй, ти беше спортист, искаше винаги да си пръв. Спомни си първите години, когато започна.

-Вече е много късно – въздъхна той.- Провалих се без да усетя как. Пропаднах...

Той стана и тръгна към вратата.

-Прощавайте – прошепна и излезе.

(София, 08. 03. 2011 г.)


Кой е Георги Михалков

Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.

Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.

Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.

Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.

Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]

 


Създадена на 06.09.2011 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Любомир Николов написа:

    Преди почти 10 години

    Хубав разказ, с поучителен край.
    Спомних си, че през 70-та служих в спортната рота, бях лекоатлет. Имахме един бегач на средни разстояния-Петко Мухата. Беше доста добър. Няколко години след това прочетох, че е сгазил лука-крал и разфасовал коли. Той е първият автокрадец в България.
    И едно малко уточнение. Ние нямаме много атлети, достигнали европейско и световно ниво. Не че е от значение за разказа.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Ангелова написа:

    Преди почти 10 години

    Прекрасен разказ!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Шулева написа:

    Преди почти 10 години

    Уникално!