club50plus.bg

        В  нашата ,"Кирчовата  махала", тъй й викаха отдавна , не се случваше нищо друго, освен погребения. 

 Ще рече човек, че светът ей сега ще се свърши и  ще се появи Ноевия ковчег.
  Някаква библейска орис тегнеше над комините, дори двата щъркела над опустелия ми дом вече не свиваха гнездо над родната ми стряха. 
   И те отлетяха заедно с малките си, на които носех храна, докато родителите им ги нямаше.

Поп  Евстати беше калесал цялата къща за здраве, но откакто вирна петалите, покрива ми  и той осиротя без пернатото семейство.

  Опустя и селото . 
  Скърши се вярата им в оправията и берекета от труда им. 
  Смелостта им намери отдушник в ракията. 
  Само двама трима изкарваха на паша добитъка си - няколко мършави крави, ялови като надеждите на стопаните им и два бика, които се чудеха къде се е дянала плодовитостта им и защо гинат телетата им?...
  По кърищата бяха плъзнали пепелянки, разхождаха се смело по сокаците, препичаха се по камънаците и пиле не можеше да смути царствения им покой.
  Някои по-смели и безочливи бяха се довлекли  с най-зли намерения до сухите дърва под сайвантите, грижливо складирани за зимата, и хитро криеха сивото си тяло и езика си готови за злост. 
  Селяните ги гонеха  с камъни и проклятия, но пъди ли се лошотия с камъни и клетви ? 
Колкото озверяваха селяните,толкова по-нагли ставаха и те. 
  Шмугваха се и правеха пакости , а камбаната неуморно биеше, за да не и ръждясва острия  й език .  
  Биеше и не спираше , а кмета се спотайваше. 
Селските омбашии се размотаваха из градските приеми, пиеха на едно с големците, гонеха кефа и интереса си с оная страст, с която гърмяния заек умело избягваше патроните на ловните дружинки.

  Никой не отваряше дума, че е срещал кмета или го е видял да вари ракия на казаните.
Той все там висеше, като САНЕПЕ станция, уж да проверява туй-онуй, а после го носеха накъркан в двукатовата  му къща за резил и присмех на гаргите.
  Казвам ви, голяма поразия беше това началство - очите му все от горе гледаха.
  Ще рече човек,че търсеше родство с Господа, а ръцете му все в длъжките джобове ,
сякаш трескаво търсеха имането на Соломон.

  Когато са кръщавали селото ни "Змейовица", не са имали  предвид тая напаст, която ни връхлетя и опустоши дворовете, нивите, къщите, а за румената мома пристанала на Змея Горянин, приказката, за която майсторите на перото се надпреварваха да пишат какви ли не страховити измишльотини с поуки на края, за да внимават децата  какви ги вършат и какво ще им се случи , ако не слушат и не заспиват навреме.
 
  По принцип те държаха идеята будна, но перото им ги отвеждаше все в девета глуха и приказките ставаха все по-дълги и по-дълги, като молитвата на  Дядо Поп  Евстати - вечна му памет, дето я пееше ката неделя на миряните.

  А бе с две думи, аз от малък им нямам вяра на тези приказки, но помня,
 че мама ги разтягаше и тя едни.., и аз заспивах веднага още като чуех ".Имало едно време.."
  Понякога хващах и средата, когато царската дъщеря си късала пантофките и бъдещия зет ходел по нея с шапката невидимка, но никога не разбрах края на приказката и къде си къса принцесата царските пантофки. 

  В нашата Змейовица имаше една къща цялата обримчена с цветя, дъхави и свежи като младата им стопанка .
Нежни и крехки, цветята сякаш бяха поливани с радостни сълзи, а не с чешмяна вода . 
  Те весело ми нашепваха за обичта, за невинните трепети да душата , за порива на човека да се докосне до свещените гънки на желанията и страстта..

  В двора на къщата имаше геран ,от който вадеха най-сладката вода на света.
 И защо поливаха с тази бистрота и сладост  лозницата си не знаех, но тя така беше напращяла от плод,че още преди да опиташ от някоя чепка, мед се стичаше от устата ти.. 

  Такова черно грозде с едри като гръцки маслини зърна  нямаше никъде. 
Имаха смолист отблясък и през деня караха слюнките ти да си правят шега с твоето възпитание, а вечер светеха като очите на девицата, която ги обгрижваше.

   Свечеряваше се.
 Пивко време , а и за срамни помисли идваше час.
 Бях тръгнал да търся на хилядата половинката, ей тъй шляех се и знаех,че ще мина непременно през този двор , когато с очите си видях най-бакърения поглед , който съм виждал някога, как изгаря и се топи от безсилна болка , без да може да гъкне , за да потърси помощ. 

  Така си отиват само болните от левкемия, удавени в горчивия  сос на болестта , 
както си отиде и тати , а  малко по-късно и мама. 

Вратата не беше затворена, а само подпряна и  нахълтах лесно, решен на всичко и отрекъл се от всичко . 
Грабнах  най-тежката цепеница от навеса и размазах на пихтия онова  противно и съскащо нещо, което се източваше от пазвата на моята изгора.
 
  Заудрях с всички сили, дори когато от пепелянката  цвърчаха само останките от жилавият и кожух.
Удрях бясно и безумно забравил себе си, човешкия род и богохулствах на воля.. 

  Един последен стон притихваше из далече в нея и тя падна в несвяст...

  Стопи се и последната ми надежда да остана в това прокълнато от Бога място. 
Зарих пръсти в земята и я молех да ме прибере заедно с нея при себе си.
Да прегърна и споделя лобната и  корава пръст , за да не живея с тази нечовешка болка.
  Подла и няма глухота дереше тишината , а слънцето  се скри зад баирите.
---------------------------
  Затова , когато чух мизерния тътен на селската камбана, вече бях нарамил куфара.
Бях заковал прозорците отвън и отвътре, а ключът ..., него все още пазя , като зестра от бащинията ми,  в кутията на "Пандора" , за да не забравям от къде съм тръгнал и защо съм тук сега.
  Имах роднини в онова голямото село,наречено столица, в което не се знае и до днес кои са в повече - кореняците или пришълците, жадни за светски живот.
Посъбраха това- онова и ми купиха  билета за другия АД. 

  Ако в Змейовица те ръфаха сивите пепелянки, тук те глозгат като кучешки  трофей.
И ако не си научен на труд , грабваш си чуковете и си търсиш нова посока, нова  безконкретна дестинация, а то всичките са  от един дол дренки - щом си далеч от корена и благото на баницата ти изглежда като Змеьовица - пресяда ти и те души откъм гърба, щото нито те приемат за чужд нито за свой , нито си добре дошъл . 
  Е, важното е, че за два долара на село ще си вземеш хляб, боза и една-две свещи, а тук ги изкарваш за две минути, стига да ти сече пипето или да си по-кадърен в мишците, 
но това е друга тема. 
---------------
  Понякога, като се прибера в луксозната си къща и натисна дистанционното да чуя новините, още ми е пред очите онази слънчева къща,единствена в село по гиздавост и и с дъх на прясно издоено  мляко, но се опитвам да скрия влагата в очите си, защото тук петлите пеят по-рано, животът кипи до по-късно, а  моята страна  се къпе в размирици, наводнения и мизерия.

  Какво да им гледам на новините, като аз самия съм новина - толкова близка до общата картинка в страната,че няма нужда да идва човек в чужбина, за да ме зографисва.

Като  Алеко,  и той не беше ходил в Чикаго, но сега като минавам  по тези улици, по-дълги от срама на българската младеж в изгнание, виждам, че той е бил като ясновидец - всичко си е точно такова, каквото го е описал. 
  Та си мисля, след като човек странства и не вижда по-далече от кривиците на родния край, защо му е нужно да ги сравнява ? 
Нима въображението ражда великите хора , а не опита , таланта и средата?

  Каква е тази горда и съкрушаваща егото ти   дума "Носталгия", която те кара да не си доволен от благините, а да ровиш навътре в спомена, там където всичко вече е отминало, сринато и заличено?

  Не мога да преценя от кое ми става по-болно, дали от  факта , че вече няма за кой да милея, или за мене си - клеясал в надеждата, че в чужбина ще намеря химерния лек за раните на душата си?

  А може би ще дойде Видьовден  и аз пак ще се върна в моята Змейовица, за да намеря из баирите билка за изцерение на оправията ни и пак ще видя цъфналия и натежал от хубост 
момински двор, през който минаваше всеки ден изгубената ми младост?

  Не зная?
  Но, така ми се иска да хвърля това дистанционно и да намеря онова мечтаното, лековито еньовче в родните балкани. ...
                                                *  *  *