Когато се родиха двете момиченца, бяха съвсем еднакви с едно малко изключение – долу под дясното ушенце едното бебе имаше малка бенка. Тя беше толкова малка, че само баба й я забеляза и много се притесни, защото според нея феите трябва да са съвършени.
Когато дойде време да отидат във фейското училище, вкъщи ги посети една учителка. Бабата се разтревожи, привика настрани учителката и започна тихо да й обяснява нещо. Малката феичка беше наблизо и чу разговора.
- Едното дете има бенка под дясното ушенце. Неприятно е наистина за една фея, но момиченцето е умно будно и талантливо. Моля ви, не казвайте на никого за този дефект. Нека расте безгрижно.
- Всичко ще бъде наред. Когато дойде времето, ще решим проблема. Засега ще мълчим.
Феичката изтича до огледалото и внимателно се загледа в кожата около дясното ухо. Да, там долу под ушето имаше малко кафяво петънце. Съвсем малко, чак не се забелязваше, но на феичката й се стори, че расте и се вижда все повече. Значи тя е различната, тя е белязаната. Баба й каза, че има дефект. Каква ужасна тайна. Боже мой, какво ли я чака? А с всеки изминал ден бенката й изглеждаше все по-голяма и загрозяваща.
Феичките прекарваха в училището цели три месеца без да се връщат вкъщи. През това време близначката без бенка се учеше добре, имаше приятелки, а сестричката с бенка си оставаше все по-често в стаята, разглеждаше бенката в огледалото, не можеше да се съсредоточава и изоставаше в уроците.
„Ето, аз не само съм грозна, но и глупава – мислеше феичката с бенка. Как ще правя вълшебства и ще помагам на хората?“ Ден след ден тя се отчайваше все повече. Хващаше малката учебна пръчица, допираше я до тъмното петънце, но вълшебство не ставаше. Накрая се намрази, защото смяташе, че е грозна, бездарна и излишна. Тя започна за ходи приведена, вперила очи пред краката си, срамуваше се да погледне другите в очите, страхуваше се, че ще разберат тайната й.
Сестричката й всеки път я канеше да излизат на игра в свободното време, но феичката с бенка намираше повод да отказва. Доброто и жизнерадостно момиче помагаше на своята близначка в домашните, но един ден поиска настойчиво от нея сподели мъката си.
- Нали виждаш, погрознявам, не се справям с домашните. Какви вълшебства ще правя?
- Та ние сме еднакви. Ако ти си грозна, то и аз съм такава.
Все пак феичката без бенка помоли дружките си да обърнат по-голямо внимание на сестра й, да я хвалят и поощряват за всеки успех, да говорят за красотата й. Момиченцето обаче не вярваше на никой и се затвори още повече в себе си.
- Не го правите както трябва, не сте искрени, трябва да я разбирате, трябва да я обичате... - сърдеше се близначката без бенка на своите приятелки.
Един ден феичката без бенка от вратата чу викове.
- Мразя те, мразя те, мразя те... Грозна, бездарна и излишна...
- Кого мразиш?
- Себе си мразя – разплака се превитата близначка.
- Значи мразиш и другите, значи мразиш и мен...
- Защо да те мразя? Ти си прекрасна.
Жизнерадостната фея дръпна сестра си и двете се изправиха пред огледалото. Занемяха от гледката. Наистина имаха голяма разлика, вече не си приличаха. Едната беше изправена, румена, със светнало от усмивка лице и грееше като слънце, а другата - леко приведена, сивееща, с посърнало лице.
- Омразата те прави грозна и безжизнена. Ти си фея. Как така мразиш?
- Аз само себе си мразя – опита да се защити погрознялата феичка.
- Който не обича себе си, не може да обича истински и друг. Както при хората, така и при нас.
В това време в стаята на момичетата влезе учителката, която знаеше тайната.
- Ела с мен. Трябва да поговорим – каза тя на близначката с бенка.
Докато вървяха по коридора, нещастното момиче си мислеше, че ще я върнат вкъщи. Когато влязоха в кабинета по вълшебства, тя с надежда изгледа закачените по стената какви ли не вълшебни пръчки. Не като техните учебни пръчици, а големи и вероятно много мощни.
- Зная твоята тайна, мила – каза учителката. - Зная, че мразиш бенката си и най-вече себе си заради нея.
Момичето беше стъписано и гледаше с широко отворени очи без да мига.
- И много ти се иска с вълшебство да решим проблема.
- Да – отрони феичката.
- Иска ти се да грабна някоя пръчка и мигновено да премахна бенката.
- Да!
- Знаеш ли, защо твоята вълшебна пръчица не може са ти помогне?
- Защо?
- Защото вълшебните пръчки само усилват любовта на феите. Колкото повече обич има в една фея, толкова по-силна е пръчката й. Ти обичаш ли твоята бенка?
- Не! Мразя я!
- Значи зареждаш пръчицата си с омраза. Вместо да ставаш по-хубава, погрозняваш, бенката става по-тъмна и по-голяма.
- Какво да правя сега?
- Твоята бенчица беше толкова малка, че само баба ти знаеше за нея. Никой друг не я беше забелязал. Докато не знаеше за нея, ти растеше хубава, жизнерадостна, талантлива и щастлива.
- А когато подслушах вашия разговор с баба, се уплаших, намразих бенката, намразих себе си и започнах да погрознявам.
- Да, омразата руши отвътре, не бенката.
- Но нали баба каза, че това е дефект за една фея.
- Така се е смятало в миналото. Сега се знае, че всяко нещо си има своята красота и става още по-красиво, когато е обичано.
- Но нали и мен ме обичаха – сестра ми, приятелките...
- Но ти не се обичаше. Мразеше се и се затваряше. Така не допускаше любовта на другите, не я усещаше и си оставаше с омразата. А омразата руши.
Момиченцето се разплака. Значи не бенката беше виновна, а омразата й към бенката. Какво ще стане сега?
- Погледни се в огледалото.
Момиченцето не повярва на очите си. Отсреща я гледаше една красива феичка с нежна усмивка. Тя повдигна буйните си руси коси и се загледа в бенчицата. Сгушена под обичката на ухото, тя придаваше някакъв особен чар на близначката, някаква неповторимост.
- Това огледало е заредено с моята любов, затова се виждаш такава, каквато си отвътре, каквато ще изглеждаш след като се приемеш и обикнеш. Любовта е най-голямото вълшебство, най-мощната преобразяваща сила.
- Да се обикна ли? - изненада се детето.
-Да, естествено. Ти си много важна феичка и ще станеш прекрасна фея.
- Тогава и хората ще ме обичат, нали?
- Тези, които имат любов в сърцето си, ще те обичат. Тези, които нямат, най-вероятно няма да те забележат. Това не значи, че са по-незначителни. Те просто имат нужда от помощ да отворят сърцата си. А ти нали затова ще бъдеш тяхната фея – да ги научиш на най-голямото вълшебство – любовта.
Феичката сякаш не стъпваше по пода. Влезе грейнала в стаята, където я чакаше сестра й. Двете се прегърнаха щастливи. После се погледнаха в огледалото. Отново си приличаха като две капки вода. Любовта извираше от сърцата им и ги правеше красиви.
Клуб Плюс написа:
Преди повече от 13 години
[b]ВАЖНО[/b]
Гласуването за материалите се осъществява под името на приказката, в панела Оценка на читателите, от 1 до 5. За крайното гласуване ще се взима предвид тази оценка, така че, колкото повече гласувания-толкова по-голям шанс за участника