club50plus.bg

            Някой беше запалил огън пред старата къща, която се намираше накрая на селото. Може бяха би стопанинът или стопанката, изгорили боклуците от двора си или пък децата им, за да го прескачат и се правят на малки лъвчета… Кой знае! Всъщност имаше ли значение? Огънят беше там и си гореше като всеки огън и бавно загасяше с настъпването на вечерта, а през нощта съвсем се изгуби…
            На сутринта бяха останали няколко въгленчета, които едва, едва се виждаха изпод пепелта. Духна лек ветрец и една искра подскочи бавно нагоре. Преди да падне, съзря капка роса върху близката трева. О, тя беше толкова красива и нежна! Цялата дъга от цветовете на светлината се бяха събрали върху малкото й телце и го правеха очарователно, сякаш представяше целия свят. Искрата затуптя и просто се влюби в нея, но капката беше далече, много далече. Как да отиде да я прегърне? Наоколо нямаше никого. Всички още спяха и затова тя се обърна с молба към вятъра:
            - Моля те, много те моля, духни лекичко… Да, така е добре… Ооо, можеш ли още мъничко, съвсем мъничко?… Искам, много искам да целуна тази невероятна красавица!…
            Вятърът си нямаше друга работа и нали беше голям палавник, духна първо лекичко, после по-силно, още малко и още малко, докато искрата съвсем пламна. Любовта я изгаряше отвсякъде и тя подхвана въглените под себе си, сподели чувствата си с тях, а те я подкрепиха и решиха да й помогнат. Така избухна пожар, който подпали къщата. Искрата се стресна. Не искаше такова нещо… Не го очакваше… Не беше честно от нейна страна… Не можеше да си го позволи! Не! Не искаше така да стане… Не трябваше заради нейната любов да изгарят сградата и хората в нея… Ще направи нещо, ще помогне, ще спаси положението, иначе няма да си прости никога за това... Та тя не беше лоша!... Но какво да стори и как, все още не знаеше, защото огънят я изгаряше отвсякъде, дори й пречеше... Беше много безсилна. Чувстваше се малка и нищожна. Накрая се разплака, но сълзите й бяха пламтящи, много горещи и разпалваха огъня още повече. Тя съвсем се отчая… Точно тогава чу нежен и тих гласец:
            - Студено ми е… Студено ми е… Стопли ме, Искрице, стопли ме!... Елааа!
            Искрата беше изненадана - викаше я капката роса... Тя не се замисли, а полетя към нея като стрела. Прегърна я силно, затопли я толкова много, че тя се сгорещи, превърна се в пара и отлетя към облаците. Искрата онемя. Беше загубила любовта си… Гледаше нагоре и не вярваше на това, което се случваше. Парата от капката чукна един облак, проби го и от него се изсипа дъжд, който започна да се бори с огъня. Навсякъде се чуваше пукане, пращене, съскане, последни предсмъртни стонове, идващи от гаснещите пламъци… Пожарът беше потушен и сградата спасена…
            О, чакайте, чакайте! Нещо там едва свети, премига, сякаш бавно умира… Неее! Не може да бъде! Та това е искрата! Милата!... О, Боже, спаси я! Тя иска да живее ! Помогни й! Дай й сили!… Я!… Какво е това? Какво стана? Чудо ли направи любовта?... Сигурно! Иначе как така се случи и защо? До искрата падна една капка. Беше онази същата от росата по стръкчето трева.
            - Моля те, стопли ме пак! – каза тя и повтори – Моля те!
            Можеше ли да откаже? Та това беше нейният смисъл на живот! Искрата се напрегна, събра последните си сили и я прегърна. Този път не се изправи, не пламна, а се разтопи от обич и благодарност. Капката се затопли отново, сгорещи се и се понесе нагоре заедно с искрата в себе си. Двете стигнаха небето и се сляха с него. Всичко наоколо утихна, онемя… Миг тишина и странно очакване… Чу се силен гръм, нещо блесна, премина като светкавица, озари околността, после някак притъмня и изведнъж, на онова място горе, засия нежна, красива звезда, изпълнена само с искра и капка роса…

Рая Вид, 04.06.2014