club50plus.bg

Защо Мелник? Защото това е моят роден град. Моята радост и моята тъга. Това е моето детство, моето минало. Това минало, което е останало в най-хубавата част от спомените ми. Такива спомени имат хората от моята възраст, които прекараха едно доста бедно, но щастливо детство при баба и дядо, които играеха и тичаха със съседските деца по прашната улица, с комат нахутен, или както баба казваше, нахутлиен хляб, или филия в ръка, намазана с олио и поръсена със сол и пипер - най-вкусното лакомство, приготвено от баба. Без телевизор и компютър, без цифрова телевизия и интернет, но въпреки това - най-щастливите години от живота на моето поколение.

Тези спомени са останали в сърцето и душата ми и за тях си спомням с умиление и тъга. С годините все повече се връщам към тези спомени и те ми връщат равновесието и спокойствието.

Всяка година се връщам за по няколко часа в Мелник, защото, макар и вече да нямам близки роднини там, в него са останали моето сърце и моята душа. Там премина най-ранното ми детство - при баба Петра и дядо Георги, родителите на моята майка. И когато се връщам в Мелник, аз се връщам в моето детство. Годините са безсилни за изтрият най-хубавите ми спомени, разказите на баба и дядо, на майка ми за тяхното детство и младост, за техните житейски радости и невзгоди.

Пристигайки в Мелник, първо сядам на някоя пейка в градинката до реката, до римския мост. Сядам на това място, защото точно тук беше градината на баба и се намира срещу нашата къща, която по-късно баба и дядо продадоха. Къщата отдавна е ремонтирана и осъвременена и няма нищо общо с онази типично мелнишка къща, останала в спомените ми, в която ние със сестра ми и трите ми братовчедки прекарахме ранното си детство. Спомням си горещото лято, прашния път пред дома и как баба ме води в градината да наберем домати и чушки. В тази градинка баба садеше бакла и папуда, боб и нахут. Приятно ми беше да ходя с нея в тази градинка до реката, защото ми беше много интересен разказа й, как съм се появила на този свят. Това беше моята приказка! И всеки път, когато дойдехме тук, аз питах баба откъде съм се появила. За мое голямо учудване, другите деца от семейството (както всички деца по света) ги беше донесъл щъркела, а мен ме беше довлякла Мелнишката река. И когато един път баба дошла в градината да си откъсне нещо, чула под стария мост да плаче дете. Погледнала под моста, видяла ме, харесала ме и ме взела. Затова сестра ми и братовчедките ми са родени в Сандански, а аз - в Мелник. Дълги години вярвах в тази история, докато, когато вече бях достатъчно пораснала, майка ми не ми разказа, че когато била бременна с мен, сестра ми била при баба и дядо в Мелник. В онези далечни години не е имало редовен превоз и тя решила, преди да роди, да отиде да навести дъщеричката си при родителите си. Бременна в деветия месец, тя извървяла пеша пътя от Сандански до Мелник. Дали от дългото ходене, или вече ми е било дошло времето да се появя на белия свят, но на следващия ден съм се родила в Мелник. Достатъчно прозаична история, но в моето съзнание дълбоко се е загнездила приказката, която баба ми разказваше. И в едно кътче от моята душа все още живее вярата, че ме е довлякла Мелнишката река. Защо иначе толкова ще обичам този град и тази река!

Затварям очи и си спомням, как се връща козарят по пътя, който идва откъм Рожен. Стадото с козите вървеше по пътя и до всяка къща се отделяха по една-две козички и влизаха в дворчетата на къщите. Нашите две козички - черната и бялата, също намираха пътя и влизаха в двора на къщата ни. Винаги съм се питала как тези козички са запомнили къщите на стопаните си и никога не се объркваха. Спомням си, как баба ни викаше да пием от козето мляко, което току-що бе издоила. Аз винаги се пазарях с нея, че искам да пия от бялата, а не от черната коза. А тя ме успокояваше: "На тебе ке ти сипа от белата", и ми сипваше от менчето, в което беше издоила и двете кози. И аз пиех, твърдо убедена, че пия от млякото на бялата коза. Та нали баба ми беше казала! Тя никога не ме лъжеше!

Къщата на баба и дядо беше достатъчно голяма - отдолу беше мазето, от едната страна - бъчвите с виното, зимнината и приказното бабино сладко от смокини, от другата - козичките и магаренцето, а отгоре беше жилищният етаж. Той се състоеше от широк салон, който извеждаше на чардака, с по две стаи от двете страни. И, макар че в къщата живееха само баба и дядо, когато ние, петте внучки, бяхме в Мелник, всички спяхме в една стая, при баба и дядо. Постилаха ни една дебела черга на пода и тук заспивахме с техните приказки.

Още помня приказките на баба за страшните години на турското робство, за участието на баща й и големия й брат в освободителните борби на населението от Пиринския край. От сърце се смеехме на пакостите, които са правили техните деца, спомням си и нашия живот при баба и дядо, и тези случки са се запечатали в съзнанието ми като приказка, в която с удоволствие се връщам всеки път, когато посетя моя роден град - Мелник. Този град е моята приказка!