club50plus.bg

Имало едно време един рицар с броня. Той живеел в горната земя. Далеч, далеч на край света, до една голяма река. Бил хубав, силен, смел, с голямо рицарско сърце, което пазел скрито зад своята си желязна броня. Той не бил от най-приказливите рицари. Сам казвал, че бил студен и скучен, а не като онези другите приказните рицари, които ние познаваме. Но той бил много смел в битките на живота, които водел и се ръководил само и единствено от своето си АЗ. Бил честен и благороден. Непознавал страха и мразел лъжата, но сам усъзнавал, че владеел силата на лъжата много добре. Но когато давал мъжката си дума винаги държал на нея. С това се славел в неговата си горна земя и всички го познавали като такъв.

А някъде далеч, далеч в долната земя живеело едно момиче с плитки като ръжени ръкойки. То си живеело като приказната Пепеляшка тихо и кротко около своята камина. Живеело си почти винаги самотно. Единствен другар в живота му било само нейното въображение.  Имало си другари като истинската Пепеляшка, но не птиченца и други гадинки , а думи, думи, които и помагали да не скучае, когато е сама. Те много често спасявали нашата Пепеляшка в дългите самотни и студени нощи от самота и полудяване. Но нашата Пепеляшка за разлика от другата си нямала кръстница – вълшебница. Нито бална рокля, нито каляска, нито бели кончета, тиквата до камината винаги си оставала тиква. Но тя винаги мечтаела. Всяка самотна нощ мечтаела за своя принц и каляската с белите коне.

И както винаги става в приказките, а и не само........

Един ден в един град, някъде в средната земя, съдбата срещнала случайно или не ........рицаря с броня и смело сърце с онова момиче с плитките – нашата Пепеляшка. Дали защото градът бил скрит високо в средата на една планина или защото трябвало да се случи, но имало там магия. Дали все пак не съществувала онази кръстница – вълшебница, нищо че те не са я виждали или било работа на онова малкото и розово бебче с лък и стрели, дето пронизвало със своите стрели на любовта сърцата на хората, за да се забавлява. Но тогава там в онова градче се случило нещо. Нещо, което нито рицарят с броня и голямо сърце / ако е разбрал си е премълчал/ нито модерната Пепеляшка разбрали. Случило се така, че заедно били поканени на бал. Случайно или не, но празнували тази вечер заедно, танцували под звуците на хубава музика. Но дори и когато ударил 12 час, Пепеляшка си е била пак Пепеляшка. Нищо не се случило нито тиквата станала на каляска нито каляската се превърнала в тиква. Но Пепеляшка се уплашила щом ударил онзи прослувут 12 час. Или някоя вълшебница и прошушнала в ухото; - Лягай си момиче. Време е .  И Пепеляшка си тръгнала. Прибрала се, но не като в приказката само с една обувка. Сигурно затова тогава не се случило вълшебството. Не успяла да загуби пантофката, но тя не си дала сметка какво друго е загубила тази вечер там в онова малко градче, скрито в средата на гората в една висока планина.  Загубила сърцето си или поне част от него. Но го разбрало няколко дни по-късно, когато случайно или не, тя се досетила, че онзи рицар с броня и смелото сърце имал рожден ден. И понеже нашата Пепеляшка била модерна Пепеляшка  и живеела в една по-модерна приказка и може да си няма каляска и бална рокля но си имала малко мобифонче, та тя му се обадила от него за да го поздрави за празника.  Говорейки с него тя усещала осезаемо, че е загубила нещо, но още незнаела какво. Досещала се, че е сърцето, но още незнаела дали от небрежност го е загубила или сърцето и е било откраднато много хитро там на бала онази вечер. Няколко часа по-късно рицарят с броня се обадил пак на Пепеляшка, за да си признае че е виновен, че е откраднал нещо от нея. Нейното сърце. Пепеляшка си го поиска, но той отказа да и го върне. Казал, че е само негово и не би го дал на друг. Пепеляшка се смутила. Никога до сега не и се бе случвало такова нещо с нея и настъпил хаос в нейната, бедна душа. И някак така започнали да се чуват всеки ден с рицаря с броня и тя да си го иска обратно, но усещала как с всеки изминат ден и разговор рицарят стискал по-здраво сърцето и в своите ръце. Но не толкова, че да му причини болка и да го заболи, просто го пазешл в шепите си от чуждите погледи и говорел на Пепеляшка как то е вече само и единствено негово. Обещаваше да го пази и да се грижи за него. На свой ред Пепеляшка поискала нещо и тя от рицаря с броня. Поискала и тя неговото сърце. Такова чисто и добро като нейното. Рицаря се замислил и казал; -  НЕ. Аз ......моето.... НЕ. Но на утрешният ден той потърсил отново Пепеляшка пак по онази вълшебна кутиика, по която можешло да чуеш гласа на когото си искаш натискайки няколко копчета. Та в този ден казал; - Добре ще ти го дам моето сърце, но е трудно. Аз съм рицар с броня. Бронята ми пази сърцето. Не желая да я свалям, но заради теб ще го направя. И започнал той да да сваля едно по едно от онези железа по него, които цял живот са му тежали и са му пречили, но нашия рицар се чувствал сигурен зад тях. Те били като маска за неговото сърце. Когато свалил и последната си маска от себе си разбрал той колко е хубав живота, когато няма окови, когато няма железа и маски. Но го дострашало, че бил вече уязвим. Чувствал се леко и приятно, но открит без бронята си. Този път и рицарят бил смутен. Казвал, че и той не се е чувствал така от.........и той не можал да каже от колко време. Но казвал, че му харесало. Било ново усещане и за него. Помолил и той Пепеляшка да пази сърцето му  добре. Тръгнал да и го даде, но не и го дал. Дострашало го, обещал го в началото на следващия  месец. Той явно бил умен рицар, а не като онези в приказките. Или пък много го дострашало, но казал на Пепляшка, че ще и го да де, когато се видят пак там в онова малко скрито градче в средата на планината. Признал си, че го било страх. Щял да реши какво да прави когато видел реакцията на нашата Пепеляшка. Дали тя го заслужавала. Дали тя можела да го пази и да се грижи за него. А тя горката още повече се се смутила и уплашила.  Как да се държи, когато дори нейното сърце вече не е нейно, а е в неговите ръце. Когато той диктувал нейните мисли и и чувства. - Как да се държа? питала се тя и се уплашила не на шега. Тя нямала нито кръстница-вълшебница нито вълшебна пръчица нито владеела силата на магията. Имала малко магия в своето сърце и си я пазела. Наивност, доброта, обич и нежност била нейната магия. Но как сега да се възползва о тях когато онзи смел рицар бе откраднал сърцето и с всичко което имаше в него. Всичко в нея треперело.  И започнала да се страхува от онзи ден,  в който рицарят ще дойде, за да и даде или да не и даде неговото си сърце. А той, рицарят, продължавал да се забавлява и да язди своя кон , наричайки го незнайно защо пикап. Продължавал да и се обажда по онази вълшебна кутиика, от която се чували гласовете на любими хора и да обърква още повече уплашената Пепеляшка.