club50plus.bg

Живяла някога през девет планини в десета една принцеса. Като всички приказни принцеси, и тя била чудно красива – в косата й се вплитали слънчеви лъчи, в снагата й се виели тънички върби, а в очите й , ех очите й...Никой не знаел какви били очите на принцесата, защото щом някой я погледнел в тях и вмигом в камък се превръщал.

Както вече сте се досетили – почти  цялото кралство  се било вкаменило, включително кралят и кралицата.

    Сред каменните статуи живеели само принцесата, нейната дойка, която била почти сляпа, верният шут, който никога никого не гледал в очите, една стара просякиня, която дори не минавала покрай кралския дворец и може би още някой, който обаче е неизвестен и на принцесата, и на нас.

Много била тъжна принцесата. Тъжна и самотна. По цял ден плачела, а дойката й я успокоявала:

- Недей да плачеш, ще дойде ден и страшното проклятие ще си отиде

- Дойке, как да не плача – отговаряла през сълзи принцесата – като заради мен и татко, и майка, и верните ми приятелки, и почти цялото кралство се превърнаха в каменни статуи. И същата участ чака всеки, който ме погледне в очите. Аз съм орисана цял живот да живея в самота и отчаяние и да причинявам болка на всеки, който е близо до мен. Добре, че имам теб поне.

Дойката много страдала заради нещастието на момичето. Сърцето я боляло, но не знаела как да  помогне.

Един ден принцесата излязла да се разходи в гората. Вървяла , а животните щом чували шумоленето на роклята й  бързо се скривали в храсталаците.

- И животните бягат от мен – помислила си принцесата и  се обляла в сълзи.

- По-добре да умра, за какво ми е такъв живот, който да причинява страдание на другите – нареждала тя. Сълзите й капели по земята и неусетно от тях в краката на момичето се образувало едно малко езерце.

Девойката седнала на брега му и продължила да плаче. Минал денят, настъпила нощта, а принцесата все така седяла и плачела, езерото ставало все по-голямо и по-голямо.

Животните изпаднали в паника. Досега трябвало просто да се пазят от погледа на красивата принцеса, но вече ставало страшно – ако продължавала да плаче цялата гора, цялото кралство, щели да се наводнят и всички живи същества, които не умеели да летят, да се удавят.

И така, както се вайкали, видяли как над езерото се издига гъст дим.

Принцесата не го видяла, защото била заглупила лице в шепи, но чула гласа:

- Недей да плачеш, момиче, недееййй….

 Вдигнала кралската дъщеря плувнали в плач очи и тогава видяла дима, който придобил човешки очертания

- Какво си ти? – попитала, леко уплашена.

- Аз съм духът на желанията – казал димът – раждам се от човешките сълзи, идващи от сърцето.

- Щом си духът на желанията – попитала обнадеждена принцесата – то значи ли това, че изпълняваш желания?

- Ха ха ха , аз не съм златна рибка, скъпо момиче, аз съм просто дух. 

- Ясно – изхлипала принцесата – но не й било никак ясно защо се е появил този дух, след като не изпълнявал желания.

- Не разбираш нали, не знаеш защо съм тук, но аз ще ти кажа. Спях своя 1000 годишен сън, но плачът на твоето сърце стигна до мен и беше толкова пронизителен, че макар да се опитвах да заспя отново, не можах…

- Извинявай, аз не съм искала да те събудя.

- Знам, знам, просто казвам… И ето ме тук. Слушай ме сега, без да ме прекъсваш и без да ми задаваш въпроси. Времето ми е малко и ако повелителката на духове разбере, че помагам на простосмъртен, ще ме натири в света на крокогастерите, а те са най-големите ни врагове .

- Добре – кимнала с глава девойката, която изобщо не знаела какво е крокогастер.

- Когато се роди ти - подел духът - една от орисниците, които бяха край люлката  направи магия. Тя, отблъсната навремето от баща ти, реши да му отмъсти и те обрече всичко, което погледнеш да става на камък. Нооо, докато изричаше последното заклинание кихна и думите на страшната клетва останаха недовършени. Това значи, че заклинанието може да бъде развалено..

- … - девойката понечила да каже нещо, но духът й направил знак да мълчи.

- Искаше да ме попиташ как. Аз не мога да ти кажа как, но ще ти кажа следното:

- На пътя ти има болка

- На пътя ти има обич

- На пътя ти има  зло

 

Излекувай болката и помогни на обичта да  победи злото! Ако отминеш едното от трите то магията ти ще остане завинаги! Ако споменеш на някого, когото виждаш за пръв път, за силата на погледа си, магията ще остане завинаги.

- А сега сбогом и успех – едва изрекъл тези думи духът и изчезнал, изчезнало и езерцето от сълзи.

- Чакай, чакай – извикала принцесата, но напразно, нямало кой да я чуе – нищо не разбирам, болка, обич и зло… Болка, обич и зло… болка, обич и зло… Как да ги позная, чудела се тя.

В този момент видяла как между храстите нещо мръднало, сякаш животно шавнало, но било по-голямо. Взряла се и съзряла нещо сиво да се мярка между клоните на шипката. Като че ли бил човек.

Приближила още малко и да, наистина, една стара жена, облечена в сиви раздърпани дрехи, се протягала към клоните на близкото дърво.

Принцесата понечила да се тръгне, преди непознатата да я види, но скитницата усетила присъствието и се обърнала към нея:

- Хей, ти там, ела да ми помогнеш – гласът й бил дрезгав и недодялан.

- Не мога – казала принцесата, защото се страхувала, че ако непознатата, без да иска я погледне в очите ще се вкамени – затова вперила поглед в земята.

- Ела и ми помогни, не виждаш ли, че тези птичета са паднали от гнездото, аз не мога сама да го стигна, а майка им горе писука от болка.

- Пристъпила кралската дъщеря като се опитвала да не гледа напред. Храстите се оплели в полата й и тя за малко да падне.

- А бе, ей - ядосала се непознатата, виж ме - тука съм, накъде вървиш?

Тръгнала принцесата по посока на гласа, като стиснала здраво  очи.

- Ама ти сляпа ли си? – чула до себе си дрезгавия глас на непознатата, в който се четяла загриженост – защо не каза, а аз така грозно ти виках, извинявай!

Кралската дъщеря нищо не казала, само подложила гърба си, за да може жената да се покачи на раменете й и да достигне птичето гнездо.

- Ето ги горкинките, вече са при мама , няма мъничките ми няма… благодаря, че ми помогна – щом скитницата стъпила на земята  момичето хукнало да бяга.

- Странно момиче – казала бедната жена, докато гледала как принцесата се отдалечава - хубаво, а сляпо... не е лека съдбата му.

А девойката тичала през храстите и не усещала как те раздират полата й и се забиват в краката й.

Прибрала с в двореца по изгрев  слънце, като не спирала да мисли за думите на езерния дух. Легнала и заспала изтощена.

След няколко часа  се събудила и огън изгарял цялото й тяло. Цялата се тресяла. Дойката й, притеснена, започнала да я налага с кърпи с вода , варила й лечебни билки, но нищо не помагало.

Три дена възрастната жена се опитвала да спаси живота на младото момиче и с тъга в душата виждала как с всяка изминала минута пламъкът на младия живот гасне.

 

- Дойке, остави я, нека умре, ще бъде по-добре за всички нас – казал на третия ден шутът, който отвреме навреме наминавал да види как е болната принцеса  - цялото кралство погуби, заслужава ли да живее? По-добре ще сме без нея - и ти, и аз.

- Млъкни, проклетнико! – креснала му възрастната жена и вдигнала ръка да го удари - ако тя умре ще умра и аз!

- Недей, остави го, той е прав – се чул от стаята слабият глас на принцесата… - по-добре ще бъде за всички ви ако умра, за мен също. Не мога да живея със страданието, че каквото и да погледна се вкаменява, твърде тежък товар е за мен. Шутът е прав, не го кори! Дойке, никога няма да забравя какво направи ти за мен – ти си ми майка, приятелка и сестра, ти си ми всичко… благодаря! Благодаря и на теб, шуте, че беше до мен.

Едва изрекла това и сякаш кралството вмиг оживяло. Каменните статуи се превърнали в хора и животът закипял от там, където бил спрял, сякаш никога нищо не се е случвало.

Принцесата почувствала как тялото й се изпълва с живителни сили, а страните й възвръщат естествения си цвят. Шутът изненадан от случващото се, я погледнал в очите и видял - те били приказно красиви.