club50plus.bg

Книга, благословение за четящия

 

 

 

Автор: Теодора Димова
Жанр: художествена литература
Издателство: Сиела, 2010
Корица: мека
Страници: 256
Цена: 15 лв.

 

Желание за споделяне след рецензия на Златко Ангелов. Искам да кажа на глас, че харесвам книгата МАРМА, МАРИАМ.

Тръгнах за гъби. С торбичка. С кучето, което не търси гъби, а разходката си. Знаех мястото, където гъбите се размножават и повдигат земята с важните си бели шапки. Много печурки. Първите за пролетта и тази година.

Набрах две. Съвсем близко. Не очаквах именно там да ги открия. Изненадаха ме като нескромен комплимент. Зарадвах им се.

А на плануваното място не видях нито една. Бяха ме предали или нарочно се криеха под неизчезналите есенни листа.

Не става ли нещо подобно и с книгите?!
Препоръчват ти заглавие, очите ти се задръстват с хвалби, а като я четеш... едвам се въздържаш да не спреш. Мъка. Мъката на четенето. Инатът на продължаването. Задавам си въпросите дали не съм придобила лош вкус? Формирането ми на възприемане да не се е отклонило в грешни и неосветени посоки? Но при срещата с интересна книга всички подобни питаници се разбягват. Забравям ги и ЧЕТА!

Прочетената книга може да се задържи на гърлото ти като чаша със стара вода и да загорчи, да остави лошия дъх на гнилост, неизбежност, несподеленост. Да пиеш и да не се напиваш.

А изпивайки течността, която е току-що налята, да се освежиш. „Каква благодат!" за ожаднялата душа!

Книгата преобръща посоката на мисленето ти, отдърпва завесата на небето, добавя птици и образи.

Марма, Мариам на Теодора Димова е богатството на българския език. Творба, за която не си закъснял, ако още не си я прочел. Днес или след месец, романът звучи силно и разтърсващо. Многоцветно и събиращо духа ти на букет от усещания, размисли, предчувствия, завръщане, озъртане в себе си и другите. Един сблъсък на мистериозност и съвременност, на женски образи, които се срещат и разминават единствено в страниците на творбата.

Животът на книгите е подобен на човешкия: спадове, изкачвания, дрямка под сенките, закъснели емоции, звезден дъжд по никое време... Намирам за нормално и човешко да кажа добра дума за тази книга, а не да си я вържа за по-сигурно на възел в ежедневната си много сантиметрова плитка от забързаност и безразличие, от суета и накоймупука.

Четеш, мътно-бързата вода те отнася, пресрещат те съпротивляващи се корени, напичащото слънце остава.

Редовете в романа блестят. Блестят, подобно загладени и украсени със скъпоценности камъни. Очите се спъват и залепват за светлината.

Зачетеш ли книгата, попадаш в друг свят, в измерение на многостепенна образност, на най-дълбокото в кладенеца, при най-студената изворна вода. Струва ти се, че само да се повдигнеш, да направиш леко усилие... и ще видиш височината. Ще стигнеш където трябва и най-важното, че не само ще стигнеш, но и там те очакват. Именно теб, не някой друг.

Книгата е страданието, което преминава всеки човек. Страданието, нажежило до бяло очите, изболо спомените в историята на човечеството. Човечеството на път да ослепее...

Четеш и вярваш, четеш и започваш да се питаш, четеш и съпреживяваш. Понякога четенето е и със сълзи и задушаване. Емоцията изкатерва разума и го побутва надолу.

Когато довърших романа си казах, че той разказва за Иисус през погледа на майчиното чувство и преживяване. Историята на Божия син. Сравнена с историческите факти, с днешния ден. Сега променям решението си и вярвам, че книгата е за майката. Чудото да си майка и да създаваш с любовта и безкрайността на търпението си детето, да му вярваш повече, отколкото на себе си и на другите...

Страниците ни водят през пътуване, което едва ли бихме предприели по желание поради суетата и страха си човешки, поради предпочитанията ни да се захласваме по лъскави и непотребни вещи. Описването е поглед в огледало и колкото повече се взираш, отварят се свят свят след свят и не само се виждат, съзираш пукнатините, изумяваш се от пластовете, които е побрало лицето на миналото, в ушите ти зашумява кръвта на една жена. Жената – полудете, жената – начало на Божията майка. Нейната белязаност белязва и сина й, а оттам натък е белязан, променен, различен и светът.

Чрез образа на майката се доближаваме до сина, до необятния му характер, до духа му да надмогне болката и съмненията си, разочарованията от най-близките приятели.

Разказът започва с изгонената от дома си Марма, която вплита случилото се и предстоящото като песен. Песен не непременно тъжновата. Уж обикновена, а понякога години не стигат да я изпееш и да те разберат, да я изпееш и останалите да я запомнят. Да прилегне на слуха и паметта им, и да я припомнят на следващите.

Марма върви по пътя си и ни прави съпричастни на битието си, но основният фон е случващото се с другата. С голямата, малка жена. Майката на Иисус. Тя е предопределена, избрана, извайвана за мисията си. Рееща поглед по цял ден в пустинята, без жажда и глад, подготвяща тялото и духа си и като че ли предусетила, че й предстои да даде себе си като жертва и подкрепа на детете, което ще роди.

Синът – от нея произлязъл, но най-малко стоял с нея.
Преспокойно хората могат да не изберат книгата. Да си замезват на житейските трапези с каквото им се ще...

Но ако прочетат Марма, Мариам, ще опитат вкуса на българския талант, шлифован от вечната истина за вярата, бликаща във вените ни като народ и култура. Майчините трепети ще се видоизменят в човешки добродетели и устои, слънцето на пустинята ще се видоизмени в светлина за деня и ще остане вечно отворен прозорец.
Романът на Теодора Димова е богатство за литературата ни, награда и наслада за четящия, реверанс към словото и прозрение за дълбочината на казаното. Казаното, което напоява душата ти и остава.

Ако приемате съвети:
Романът се чете в дъждовни часове. Ще замаскирате театрално успешно плача си. (Пробвах да си продължа удоволствието в трамвая, но смехът на пъпчивите колежани и изразите им, надпреварващи се с жаргона и псувните, ме стреснаха. Прибрах си книгата и замълчах.)
В мъгливо време. Ще развалите илюзорната пелена на мъглата със светлината и остротата, със скорострелните изречения на Теодора Димова.
Това е книга за четене.
Книга за незабравата.
Не е книга – захарче за безвкусни и задължителни вечери.
Книга, която избутва самотата ти и ти дава съпричастност, приятелство и едно нелъжливо обещание за яркостта на изказаното.
Някои думи правят мазни петна в душата ти.
А се намират между нас и думи – дрехи, загръщащи те с омаята на огъня.
Но, слава Богу, сега говоря за думи, които те приласкават и придърпват завинаги към доброта и съжителство с любовта.

„Защото нашият дух се изкривява без Теб. Изсъхва, захапва опашката си, започва да яде самия себе си без Теб, Иисус."

Христина Панджаридис