club50plus.bg

 „Да отидеш да работиш в друга страна не е ли вид проституция? Щом има видове любов, защо да няма и видове продаване на собствените сили... О, вопли на наранена душа! Любовници на тялото се намират, но любовници на потайностите вътре в теб - безнадежден случай! Колко банална и непочистена би била шумната Испания без българките?“ *

Така започва романът "Ничия" на Христина Панджаридис и още преди да съм си поела дъх, докато в главата ми бушуват въпросите, докато се гонят образите на стотици жени, които...Точно тогава идва и следващият въпрос "Задължително ли е да си щастлив?" *. И тук крещя - Дааа, задължително е!, и плъзгам поглед по редовете. Те ме увличат, завъртат ме, водят ме към нея, героинята, към Доротея, водят ме към мен. Питат ме и настояват да поровя в душата си, да потърся и непременно да намеря отговор. И не е задължително отговорът да е един, не е задължително да е общовалиден, не е задължително да е правилен. Важно е да е моят. Това прави Христина - човърка, предизвиква, пита, разказвайки. И ако можех да чета със затворени очи, буквите биха се превърнали в образи - толкова живо разказва, с такъв усет към детайла, към психологичния детайл, към онази фина чувственост, която повечето от нас се страхуват да покажат, да изрекат.

Не е магия, откровение е - искрено, истинско и поднесено искрено и истинско, сякаш на един дъх. Защото го прочитам на един дъх и оставам без дъх, връщайки се назад по редовете, търсейки се в чувствата и думите на героинята. Намирайки се в размислите й, задавайки си въпроса - това аз ли съм. И отговоряйки си - да, това е частичка от мен. Онази, несподелената.

  " Исус изгони търговците от храма. Дали в действителност са излезли оттам е въпрос на гледна точка, но са се разпрострели навсякъде. Търговците са в готовност да се настанят и в душите ни, ако се загледаме небрежно и забравим да затворим вратата си." * - инстинктивно поглеждам към вратата, после се взирам в струпаните на пода пликове. Бързах да разгърна книгата и не остана време за покупките. Не за тези търговци иде реч, но мисълта ми препуска - защо...защо? Кое е ценното, къде е...със сигурност не е в струпаните на пода пликове. Все така инстинктивно разлиствам страниците. Минали са часове, а аз съм някъде другаде, извън стаята, но много в живота. Провокирана от един роман. от романа на Христина Панджаридис. 

   "Госпожица на шейсет и седем години. С остър ум, сърцата и всеотдайна. Нищо общо с характеристиките, прикачвани на старите моми за наказание, че са се отлъчили от общото стадо." * - не съм на шейсет и седем, не съм и госпожица, но искам да съм такава - с остър ум, сърцата и всеотдайна, без възраст, винаги. Мисля го. Книгата ме кара да мисля и да чувствам, книгата ме движи. Чудо е. Бърка в душата ми, човърка, кара ме да минавам от личното, през общочовешкото, към националното. Отваря рани и ги лекува, доказвайки по уникален начин, че всичко започва от всеки. На моменти разтърсва, в други натъжава, но по онзи начин, по който натъжава заобикалящата реалност, без да се превръща в нейно сухо фотографско изображение. 

"Ничия" е моя, и твоя, и нейна. Не си я чел, читателю? Грешка. Трябва. Дори да се чувстваш нечий/я...

Христина Панджаридис е многоцветен автор и срещата с нейното творчество е истински духовен празник. Тя ще представи романа си "Ничия" на 4 юни, в НДК, като част от пролетния панаир на книгата. Ако имате нужда от празник, подарете си го, на 4 юни от 19 часа.

* цитатите са от романа на Христина Панджаридис "Ничия"