Пътят на болката, българското възраждане днес
Автор: Петко Бочаров
Жанр: Публицистика
Издателство: Жанет 45, 2012
Корица: мека
Страници: 170
Цена: 10,90 лв.
Рожден ден с премиера си устрои неуморният Петко Бочаров. След 90-те всеки нов рожден ден е юбилеен, казва той. Гостите му на 20 февруари в клуб Banana Republic на Столичната библиотека потвърдиха шеговитото съждение. Сбирката бе повече от юбилей, а 93-годишният Бочаров раздаде повече автографи, отколкото за всичките си книги досега.
Само човек с неговия заразителен патос може да събере на едно място представители на толкова музи, коментираха негови колеги журналисти. Щурецът Кирил Маричков, актьорите Тодор Колев и Филип Трифонов, критикът Атанас Свиленов, медийният експерт Георги Лозанов чинно се редяха да поздравят автора, носейки за подпис екземпляр от новата му книга „Нашата Via Dolorosa". Сред присъстващите бе и друг майстор на политическия коментар - Димитри Иванов, заедно с когото Петко Бочаров и още неколцина международници водеха на времето новинарска емисия за телевизията от нюзрума на БТА.
Защо това заглавие? Защото е картина на вековната ни участ, обяснява авторът. „Нашата Via Dolorosa". Нашият път на болката. Христос е влачил тежкия кръст по стръмнината към Голгота, но вижте как са нарекли пътя, по който четиринайсет пъти е спирал, понякога и падал от изтощение. Не път на страданието, не път на разпятието, даже не и път на възкресението. А път на болката.
Болката може да е физическа, но може и да е душевна. Тя може да се търпи с години, ала може и да е непоносима. Болката до такава степен може да стане част от ежедневието (на човека, на обществото, а и на нацията), че да престанем да я забелязваме. Тоест болката може да е и много коварна. Внезапно идва ден, когато откриваш, че е оставила неизлечими последици.
С тези мисли Петко Бочаров хвърля поглед върху живота ни през вековете. От ХІV век до наши дни. Ето как литературният критик Емил Басат представи новия том на публициста:
Това е книга за унизеното национално достойнство, за унизеното лично, човешко достойнство, тя споделя личната болка на автора от пропиляното от глупави управници и политици време, от изгубените поколения за България, от липсата на шанс и късмет.Това е книга за обречеността ни на географията, на мястото, където сме заживели преди векове, осъдени да воюваме непрестанно със съседите ни, за да оцеляваме.
Тя е побрала и болката на Бочаров от алчността и недалновидността на управници, докарали четири национални катастрофи, от предателствата, тя е побрала и чувството му на срам от онова, което е трябвало – „бе невъзможно да не го правя" – да прави, за да сътрудничи на властта в името на същото онова оцеляване, надхитряне, надиграване с властта. Затова сигурно и езикът му е така остър, рязък, защото и болката и срама от унизеното човешко достойнство са били така силни.
Това е неговия, на Петко Бочаров, личен път по тази наша българска Виа Долороса. Не искайте безпристрастност и обективност от човек, който изпитва болка и иска да я сподели, да я изкрещи.
Това не е учебник по история. Авторът чете историята избирателно, затова и погледът му е личен, субективен - затворил се е в пространстрата на болката... Не чакайте тук да откриете бодрия социалистически патос от някогашните учебници по история. Нито ще дочуете напудрените националистически изцепки на псевдопатриотарите историци. Тази книга е субективна, пристрастна и страстна. Тя прескача малките ни победи, а се спира на големите ни катастрофи и се опитва да отговори на въпроса: "Защо сме такива?" и "Кои сме ние?". Тя не се вайка, не се самоокайва.
Заразителен е оптимизмът на Петко Бочаров - сега имаме шанса да излезем на широкия друм, сред всички европейски народи. Оптимизмът му не е напудрен, сладникав, захаросан. Може би понякога прекалява с похвалите на днес управляващите ни - и в това трябва да има отразяваща мярка - но е забележително, че той, вече на 93 години, е съхранил способността да се радва на живота и да вижда хубавото в него. Петко е един щастлив човек. Да е жив и здрав.
Петко Бочаров е роден през 1919 г. в София. Завършва Американския колеж, а след това право в Софийския университет. През 1952 г. започва работа в Българската телеграфна агенция, първоначално като преводач от английски език, а после и като заместник-главен редактор. През 1983 г. се пенсионира. Между 1981 и 1993 г. участва с новини и коментари в телевизионното предаване „Всяка неделя". Редовните му изяви и колоритният му стил по горещи международни проблеми и събития го правят една от ярките фигури в телевизионния ефир през 70-те и 80-те години. След 1990 г. Бочаров започва да пише и на вътрешнополитически теми. Има редовни рубрики по БНТ в програмата „ТВ око", в радио „Свободна Европа" и в „Дойче веле". Днес пише предимно за вестник „Новинар".
Все още няма коментари