club50plus.bg

Поетът без книжка - Димитър Бойков

„Човек без памет е загубен,

а народ без история - обречен.”

    Наскоро един приятел ми разказа една интересна случка от която бе силно впечатлен.

   „На връщане от Бачковския манастир, преди 6-7 години срещнах един възрастен човек, който работеше на паркинга и късаше талоните. Помоли ме да го взема с колата до Асеновград. Висок и белокос, някъде към 80 годишен. Потеглихме към града и този човек се заговори с дъщеря ми на историческа тема, за владетели и битки. Тук я подпита - там я подпита и по едно време сам взе да разказва за нашата история, но не като разказ, а направо декламираше стихове. През целия път вдъхновението му не спря и разказваше за случки и ханове, за които дори не бяхме и чували. Попитах го от кого е тази поема и къде мога да я прочета. В отговор той простичко каза: ”Не е отпечатана никъде, имам я само на ръкопис, аз съм я писал.” Не можах да повярвам. Неусетно пристигнахме и го оставих до училище „Христо Ботев”, живеел в този квартал на Асеновград. След време се замислих, дали тази поема ще види бял свят някога, дали няма да се загуби безвъзвратно. Дори съжалих, че не взех телефонен номер на човека,за връзка с него.”
   Този така живо и емоционално предаден разказ на моя приятел ме наведе на мисълта да потърся възрастния  съгражданин, човека с белите коси, въпреки че не знаехме името му, и да направим копие на този поетичен вариант на българската история. Поразпитах тук-там из квартала, където бе слезнал от колата. Един не знае, втори не се сеща, но според старата поговорка, който търси - намира. Съвсем случайно стана дума с наш пенсионер за търсения човек и за чутата поема. „Знам го, Димитър Бойков се казва, скоро отпечата поемата. Имам неговата книжка с автограф и посвещение. А книжката сам си я издаде в ограничен тираж. Няма я в книжарниците”.
    Още в предговора Д.Бойков започва своя интимен разговор-преклонение с любимата родина и изповядва :

                           …  Вървиме заедно по пътя към Голгота,
                                по пътя стръмен що Христос е извървял ,
                                да имах даже не един, а два живота ,              
                                за теб, Родино , и двата бих ги дал …

    Интересното при него е това, че той се оказа самоук поет, без книжка и диплома, без филологическо или каквото и да е друго литературно образование, дори и като учител не е работил никога. Неговата мерена реч не е съвсем научна, има стилистични и ритмични пропуски, но те завладява със своята простота и искреност на изказа, с емоционалните  внушения на своя личен прочит върху нашата история. А самата книжка е над 150 страници.
  В рецензията на Т.Пеев се казва: „Авторът е съумял да акцентира върху най-важните събития и факти…И така правдиво, кратко и ясно, в сбит стихотворен ритъм, читателят неусетно прочита величавата ни история.”  А д-р Василка Танкова от Институт по история при БАН дава следното мнение: ”Историческа хроника, поднесена в стихотворна форма, е не просто рядко, а напълно отсъстващо явление в съвременната българска литература и историографска традиция.”
   Това е поема написана от поет-патриот, който понякога възпява, а друг път ридае върху българската историческа съдба. На самия финал авторът поетично изразява своята родолюбива вяра и надежда в бъдещето на България :

         Народ, що хиляда и триста години
         запазил е вяра и българско име,
         народ що родил е Левски и Ботев,
         не може да загине- даже напротив -
         докато слънце на таз земя свети,
         той ще пребъдва във вековете…

     Колкото до автора на поемата, казва се Димитър Бойков от Асеновград, роден през 1929 година  и пенсионер от 1989г. Да е жив и здрав още дълги години.

 08.02.2017   Стефан Сираков